Труден

Труден, много труден...

Аз Съм Пътник през пустинята. От Себе Си Идвам ↔ Към Себе Си Пътувам.

Приказка за Градината – Началото

Снимка от wikimedia

Вратата

Тази приказка е стара колкото света на Бога.
Да-а, Бог си има негов си свят… естествено.
Мног-о-о-го стар свят…
Всъщност не знам – стар ли е или не е Бог и светът му, защото ако не се е раждал и не умира, как може да остарее Бог.

Няма значение.
Всъщност, има значение… но няма значение.

Та, един безден Бог се разхождал из владенията си и стигнал до една прекрасна градина, в която още не бил стъпвал кракът му.

“Хе – помислил си Бог, защото не обичал да си приказва сам на глас – гледай Аз (“гледай ти” се появило много по късно в речника му) каква градинка си имам.
Я да се поразходя из нея”.

Ми то друго нямало какво да прави в този “безден” (още нямало дни и нощи тогава), и помислено – сторено.
Отворил вратичката на градинката и…
“Упс, каква е тая вратичка, бе? – самозапитал се Бог. – не съм измислял такова нещо от както не се помня (защото по онова “безвреме” все още нямало какво да помни – нали за да се запомни нещо е нужно минало време)

Прекрачил Бог замислено през вратичката, затръшнал я зад себе си и все така замислен направил още няколко крачки.
Изведнъж се сепнал в мислите си и спрял:
“Щом има вратичка, значи от там не само се влиза, но и се излиза – с право си помислил Бог. – А щом трябва да изляза от тука, значи трябва да “запомня” мястото”

Ето кога изникнала нуждата от “запомняне” и “знание”, защото трябвало за се ЗАПОМНИ, за да се ЗНАЕ.
Да-а… Даже и човек знае, че без да помни, нищо не знае.
Цялото ЗНАНИЕ е в ПОМНЕНЕТО.

Няма значение…
Всъщност има значение… но няма значение.

Важното тука е, че Бог за пръв път стигнал до нуждата да запомни.
Обърнал се да огледа мястото с вратичката, но… вратичката вече я нямало.
Естествено и мястото го нямало, защото без вратичката то вече не било същото място, а съвсем – ама съвсем друго място.

“Къде се загуби тази вратичка” – за пръв път от както не се помни Бог си задал въпрос, който веднага бил изместен от учудването – “О-о, аз НЕ ЗНАМ нещо (ставало мисъл за вратичката).”

Хе-хе…
Чак ми е смешно да го напиша, ама представете си Бог, който НЕ ЗНАЕ.
Всъщност Бог направил първата си грешна мисъл от както не се помни, защото не е редно да се каже… ама нека видим какво се случило по-нататък.

“О-о, ама аз и ЗНАМ нещо” – помислил си Бог, който до това безвреме не му се било налагало да знае каквото и да е.
“Хм, не е кой знае какво ЗНАНИЕ, но ЗНАМ, че НЕ ЗНАМ.” – което заключение след много безВРЕМЕ било преписано на името на някакъв човешки философ.
Само дето философът не бил стигнал по този път до първо-мисълта, поради което не му се преписва като плагиатсво.

Няма да разказвам с подробности, как Бог след като установил, че НЕ ЗНАЕ, а после – че ЗНАЕ, зациклил в логическия каламбур:
“Ако това че ЗНАМ идва от факта че НЕ ЗНАМ, как може от НЕЗНАНИЕ да се появи ЗНАНИЕ!?”

Е, тогава още не е съществувала граматиката (защото не се е говорело още), за да може Бог да се сети, че и двете думички имат еднакъв корен.
По-късно Бог се сетил за това, но незнайно защо решил че коренът на думичката е във вратичката.
А междувременно се спънал в един корен и тежко се строполил на земята.

“Ох!”
Не, това не било божие охкане, защото Бог още не ЗНАЕЛ, че на това място трябва да изохка.
“Моля!? Кой си помисли това” – помислил си Бог, очаквайки отговор на мисълта си, ама веднага се сетил, че никой друг освен него не може да мисли и почнал да се смее.
“О Аз!” – изведнъж възкликнал Бог, което възклицание може да ви звучи неправилно, но нямало как да каже “О Боже”.
“Аз се смея. Мисълта ми е… смея се, а не си го мисля” – което ако трябва да обясня е, че Бог не си мислел смехът, а направо си го смеел…
“Какво се смееш? Аз охкам, а ти се смееш!” – чуло се отново изпод Бог.
Едва тогава Бог стигнал до извода, че това не е мислене а нещо друго, и че това “не-мислене” идва изпод него.
Надигнал се и видял купчинка пръст, която се прашела в недоволство.

И както все още се смеел (не мислено), смехът на Бог подел мисълта му и се чуло (за първи път):
“Я, говореща купчинка пръст!” – и веднага след това възкликнал – “О, моят смях говори мислите ми!”

На вас може да ви се струват много смешни някои божии възклицания и учудвания.
И на мене ми се струваха смешни, когато измислях тази приказка, но по-късно се поставих на мястото на Бог и разбрах, че никак не е безинтересно и без-смешно да попаднеш зад вратичка, където ЗНАЕШ, НЕ ЗНАЕШ, ЗНАЕШ че НЕ ЗНАЕШ и НЕ ЗНАЕШ как може да ЗНАЕШ след като НЕ ЗНАЕШ…
Въобще не е за пренебрегване такъв стрес.
Освен това ако знаете, че само вие мислите, а изведнъж чувате нещо, което не е мисъл, как бихте реагирали?
Най-големия стрес е когато разберете, че не си мислите смехът, а си го смеете, и той говори мислите ви.
Ама това никой не би могъл да усети и разбере, освен Бог.

Няма значение…
Всъщност има значение… Както и да е…
Утре ще продължа приказката.

Нека оставим Бог да се осмисли (не е правилно да се ползва думичката “окопити” за Бог, защото той няма копита)

Лека нощ, дечица!