Click here to view the embedded video.

Нищо подобно

• От къде произлиза хип-хоп музиката? (10)
• Приказка за Градината(3) – за изсмяването (0)
• Приказка за Градината (9) – как се прави добро (6)
• Интернетът като интелектуален, културен и духовен уравнител (6)
• Поздравления, Труден… (0)

Нищо подобно

• Как се ловува (съставките на всеки успех) (0)
• Клеветата в Българските закони (16)
• Конкурс за преводач на Български (9)
• Форматиране на овче ниво (2)
• За Любовта от Алистър Кроули (17)

30 години щастие с Нели

Благодаря ти, Нели!

Нищо подобно

• Кой измисли виенското колело? (1)
• Хрупкави ягоди (0)
• Калин Донков и Георги Константинов (снимка) (9)
• А ние с тебе се обичахме във други цветове (4)
• Anti-spam plugin for WordPress (1)

Перфектен Ден

ЮАР, Йоханесбург, фермата в която живея и работя.

Сънувам.
Преди повече от седмица Пламен е направил поредната изцепка с „Един перфектен ден“, и ме кани да се присъединя.
Довечера ще трябва да напиша нещо за своя перфектен ден.
Събуждам се.

Жена ми я няма до мен.
Вече пътува към работното си място.
Няма да има секс.
Всъщност сутрешният секс е скучен.
Нещо като продължение на съня в 8:30 сутринта.
О! Вече е 8:30…
Кафе, цигара, още една цигара… и още една в тоалетната.
Какво ядох снощи!? Ооооооооххх…

9:00 Работният ден е започнал преди един час.
В дърводелската работилница съм.
Добре че ми е в двора. Никога не закъснявам, даже и да не вляза в нея навреме.
Не ми се работи.
Трябва да купя панти за вратите на шкафовете.
Паля Опела.
Не е перфектният автомобил но си го обичам.

10:00 На тротоара някакъв черен брат се предлага като квалифициран дърводелец.
Спирам встрани от пътя и го викам на интервю.
От Зимбабве, с редовни документи, завършил е средно образование за дърводелец.
Каква надница иска? – почти колкото моята.
Отдавна търся помощник, но нямам късмет и с този.
Не е перфектния ми ден…

Пред колата ми спира полицейски автомобил.
Двама полицаи (единият с автомат) излизат на скорост и се спускат към мен и интервюирания зимбабвиец.
Той вече е с ръце опряни на колата ми, старателно претърсван от полицая с автомата.
Другият ме кани да изляза от колата си.
Излизам в недоумение.
„Lift your hands up – командва ми полицаят – Not your perfect day, eh?“ – и почва да ме претърсва.
„WTF – мисля си – тоя ми нарушава правата“
Но не се противя, щото ми е интересно да бъда с нарушени права.
Чувствам се като престъпник, който ще се изплъзне на полицията, щото предвидливо е оставил дрогата в другия Опел на близкия паркинг.

„Perfect“
„What!?“ – чудя се кое му е перфектното.
„You’r clean“ – почти разочаровано ми обяснява перфектността на ситуацията полицаят и се мята обратно в автомобила си.

Кефя се.
Никога не ми се е случвало нещо подобно и едва ли ще ми се случи отново.
Като при всяко интервю, вземам телефона на „квалифицираният дърводелец“ и му обещавам да му се обадя.

Тръгвам след полицейския автомобил.
В моята посока е.
Задната му лява гума е спукана.
Изравнявам се с него от ляво, отварям прозореца и извиквам към полицая:
„You have а flat tyre!“ – и соча задната гума.
Полицаят отваря врата, поглежда към задната си гума и се блъска в спрелия на светофара товарен автомобил.
„Not your perfect day, eh?“ – извиквам към него и завивам в ляво на зелена стрелка.

Чувствам се като престъпник, който току що е изиграл гадните полицаи на пътя.
„Perfect“ – гадна мисъл…

11:00 На черния път към фермата съм.
Някаква черна жена с увито дете в ръцете ми маха да спра.
Спирам.
Сигурно й трябва помощ или ме стопира.
Приближава се към мен и изважда пистолет от вързопа, в който трябва да е детето й.
„Get out !“
Излизам, щото между пистолета и главата ми има само три сантиметра.
Оная хвърля вързопа в колата, качва се, включва на първа и… колата изгасва, щото съединителя отделя на няколко милиметра от пода.
Опитва да запали, но не-перфектният ми Опел пали трудно когато е топъл, и то само ако не докосвам педала на газта.
Излиза от колата и захвърля ключовете през оградата на съседната ферма.
„Walk and don’t turn back!“ – сочи с пистолета прашния път пред мен, и аз тръгвам да ходя.
Не я чувам зад мен.
От завоя пред мен се подава автомобил и с пълна газ ме разминава.
Чувам го да спира за момент и с превъртане на гумите да потегля отново.
Обръщам се.
Аз и Опела сме сами на пътя.
Изчаквам фината пепел да се спусне на мястото си.
Наистина сме сами.

Връщам се.
Звъня на интеркома на фермата, в която лежат ключовете на не-перфектния ми Опел.
Обяснявам набързо и човекът ме разбира.
Идва с един ротвайлер и отваря портата.
Поглеждам кучето с питащ поглед.
„Don’t wary, he doesn’t bite when I’m around“ – успокоява ме оня, че кучето не хапе в негово присъствие.
Тръгвам напред и кучето се хвърля върху ми.
Бия му един тупаник в муцуната с лявата ръка (защо с лявата?) и то пада от метър и половина височина на левия си хълбук.
Мъжът гледа в недоумение, и ми е трудно да преценя, дали е изненадан от държанието на кучето си или от моето държание.
„Wait outside! I’ll bring you the keys“ – да чакам вън, а той ще ми донесял ключовете.
Излизам обратно преди песът да се е изправил на крака.
Мъжът ми хвърля ключовете през оградата, казвам му „thank you and sorry“, а той потупвайки ротвайлера по главата ми отвръща „You are welcome“, в което силно се съмнявам.

12:00 Обядвам.
Сандвич със сирене, авокадо и половин хладилник между две филии хляб.
Не ми се пие бира(!)
Пия кока-кола.
Май съм отказал бирата след завръщането си от България.
Една змия влиза през вратата на патиото.
Този сандвич е мокър.
Една змия… пропълзява през врата и се изгубва в коридора…
Една ЗМИЯ…!!!
Трябва да полея с нафта около външните врати.
Поглеждам в коридора, но змията вече не е там.
Седем отворени врати…
Почвам от тоалетната, щото е най-лесна.
Няма я и в банята.
Кухня, трапезария, нашата спалня, гостната спалня.
Всички тенджери са на пода, гардеробите изпразнени, върху вдигнатите на една страна легла.
Не ми се мисли за офиса, от който се влиза в склада за забравени неща.
Трябва да си почина.
Отварям хладилника и вместо кока-кола изваждам една бира.
Вярно ли съм отказал бирата?
Не съм.
Heineken не е бира, а вълшебство, което може да ти покаже как една змия се изнизва през коридора, и по обратния път през патиото излиза на слънчевата морава пред къщата, където забравила пътя си, се отдава на слънчеви бани.
Няма да я убивам, защото е красива.
Тропам с крака по земята, тя неохотно се развива и изчезва в близките храсти.
Надявам се да е разбрала, че не е welcome в нашата къща.

Между 14:00 и 18:00 денят протича още по-неперфектно – нищо не се случва.

19:00 Жена ми си е у дома, вечеряли сме и ровим из компютъра за някой филм, който синът ни е преценил като подходящ за нас, свалил го е от замундата, и ни го е изпратил заедно с около 30 други филма чак в ЮАР.

20:00 Филмът е избран.
Щракам и се облягам на дивана в доволно очакване.
20th Century Fox presents… Жена ми вече спи.
Пак няма да има секс.
Всъщност вечерният секс е много скучен.
Като продължение на не-перфектен ден.
Виаграта е измислена за вечерния скучен секс, на който му липсва перфектната тръпка, донесена от перфектния ден.

Господи, колко е хубава, даже и на тази възраст (няма да казвам на колко).
Тридесет години с нея…
С какво заслужих това, Господи?

Целувам я.
„Ох, рожбо (така ми казва), много съм уморена“ – прошепва в съня си, целува ме и се обръща на другата страна.
Чувствам се като целунат от богиня.
А богините са перфектни, нали?

22:00 Трябва да пиша за Перфектния си Ден.
Заглавието естествено ще бъде:

Един Перфектен Ден

Събуждам се.

Жена ми я няма до мен.
Вече пътува към работното си място.
Няма да има секс.
Всъщност сутрешният секс е скучен.
Нещо като продължение на съня в 8:30 сутринта.
О! Вече е 8:30…

Perfect!

Нищо подобно

• Приятели (2)
• Социалната мрежа като помощник на SEO-то (2)
• Да закрием миналото на България (7)
• Бизнес с духовните стремежи на хората (10)
• Тест на нова блог система (0)

Скука

Тази вечер нищо няма да пиша.
Не… Аз си пиша, ама нищо не пиша.
Пиша си ей така, от скука.

Преди да почна да не пиша, реших да си намеря картинка за писаницата.

Тази снимка на симпатягата в ляво е взета от писаница, която е родена също от скука.

I am not sure what I am going to write, I just know that i need to write…

„Не съм сигурен, – казва човекът – какво ще напиша, просто знам, че трябва да пиша.“
И аз не знам какво ще напиша, но не съм сигурен, че трябва да пиша.
Затова и предупредих в началото, че нищо няма да пиша.
Последната ми писаница беше за моите изсмукани от пръстите десет малки „тайни“.
Сега си мисля, що не им казах, че вече не чета.
Отдавна не чета книги.
Скучни са ми.
О, излъгах.
Скоро прочетох първите два тома на Български Хроники от Стефан Цанев.
А, и „Българите, романтична история“ на Цано Цанов, ама това беше преди половин година. (От скука почнах и връзки към книги да ви пускам. Втората връзка е към безплатно електронно копие)

Та какво исках да не напиша?
Забравих…

Вчера местихме мебели у дома и намерихме липсващата гилза от опита за обир у дома.
Предположението, че е стреляно с по-малък калибър патрони се оказа вярно. Гилзата е раздута.
По-интересното е че намерихме няколко оловни парчета от липсващия куршум.
Куршумът се е пръснал на парчета.
Предполагам, че смотанякът е уцелил водопроводния ключ на другия смотаняк в момента в който оня ми е нанасял удар или се е опитвал да го направи.
Оказва се, че чернилката ми е спасила живота.
Ако ги хванат ще му благодаря и ще помоля да го освободят.
Ама пък няма да е честно да пуснат този дето ми накълца главата, а този дето не ме е уцелил с пистолета да го съдят.
Ще помоля да пуснат и него.

Инсталирах си Ubuntu и за втори път разбрах колко са глупави хората.
Първият път беше преди половин година, когато пак си инсталирах Ubuntu.
Защо хората крадат или плащат за Windows, след като нещо МНОГО ПО-ДОБРО се дава без пари?
Скарах се на жена ми и й казах, че трябва да свикне с по-доброто, щото вече няма връщане към Windows.

Ще трябва да си купя нов телефон, ако не искам да се сбръчкам от скука.
Ама в Африка новите телефони идват с половин година закъснение, та ме е страх да прочета какви телефони са излезли по света, че ще псувам половин година докато дойдат и при нас.

Вие още ли четете!?
Май и вас ви е налегнала скуката, щом чак до тук стигнахте в тази писаница.

Ще организирам политическа партия.
И без туй имам само десет малки тайни.
Не съм пожарникар, не съм педерас, не съм фашист, не съм бил цар, не съм изневерявал на жена си (ако щете вярвайте), роднините ми нямат банки и не са участвали в приватизацията.

Глей к’ъв съм глупав!
Българският народ никога няма да гласува за такъв безличен политик.
Българите не обичат скуката.
Те си избират политици, които да псуват, щото ракията върви най-добре с псувня и ако има салата.

Няма да организирам политическа партия.
Ванга обеща някой да дойде отвън и да оправи България.
Аз ще дойда след него… ако доживея.

…
…….
……….

Жена ми е виновна.
Останах без бира тази вечер.

Нищо подобно

• Един Перфектен Ден (3)
• Силата на Руския Ум (0)
• Пазете своята планета (7)
• Ще има ли турци в правителството (7)
• Бизнес с духовните стремежи на хората (10)

Шшшшт

Преди няколко дни Пламен се изцепи в своя блог с „Моите 10 малки (мръсни) тайни“, и забелязал неблагоразумието ми да коментирам в писаницата му, ме предизвика:

„Изпроси си го! ПРЕДИЗВИКВАМ те да участваш и ти в блог-играта!
Направи сега показно как се прави блог-стриптийз….“

След петнадесет години в армията „Слушам“ и „Тъй вярно“ ми е станало рефлекс и тази писаница не е отражение на вътрешната ми убеденост, че „духовният стриптииз“ е нещо добро, а по-скоро е отдаване на чест (козируване) на усилията на един блогър (Пламен) да обединява хората с интересни интелектуални и духовни закачки. (Това беше дълго изречение и може да си го прочетете още веднъж, ако интелектуалната ви мощ се е преспънала в него)

Първата ми малка тайничка е: Докато всички хора се опитват да създадат добро първо впечатление, аз се стремя да подтикна новите си познати да не ме харесат в началото. Някои продължават да не ме харесват не само в началото, но онези, които са преодоляли началното нехаресване към мен са ми много добри приятели и познати, на които мога да разчитам и които могат да разчитат на мен.

2) По образование и професия съм музикант. Свиря на кларинет.
Преди повече от 20 години попаднах в дърводелска работилница в България. Помислих си, че това е една от професиите, които НИКОГА за нищо на света не бих практикувал. Пет години по-късно станах дърводелец в Африка, след като излъгах на интервюто, че това съм вършил цял живот.
Все още съм дърводелец.

3) Веднъж пробвах Виагра… няколко пъти.

4) Хареса ми

5) Не съм пробвал втори път, защото ми разваля цветоусещането и виждах всичко в синьо, даже и съпругата си…

6) На около 6 години откраднах два метални клина за цепене на дърва. След два дни си признах и разочарованият поглед на майка ми изкорени този рано проявил се порок.

7) Във военно музикалното училище бях комсомолски секретар през всичките 4 години. Това не е тайна, но е част от политическото решение, което взех по-късно като старши сержант във военния оркестър на НШЗО „Христо Ботев“ – Плевен. Кандидатирах се за член на БКП. Заместник командирът по политическата част дискретно ми се изсмя, давайки ми да разбера, че партията не е място за хора като мен.
Когато две години по-късно ме повика да ми каже, че вече съм узрял за партията, му дадох да разбере, че червеният ми цвят не е признак на узрялост, а на срам от предишното ми незряло желание.

8 ) това няма да ви го кажа, защото е тайна

9) Любимите ми книги са Библията и „Книга на Лъжите“ на Алистър Кроули.

10) не съм чел Оруел, Екзюпери, Хемингуей (за този имам някакъв смътен спомен, но не съм сигурен), Куельо и повечето известни чужди писатели и поети.

Като награда, че стигнахте чак до тук, ще ви кажа най-важната си тайна. #8 съдържа няколко тайни, които нямат материалнен израз, като част от тукашният ми живот на земята, а са прозрения и откровения получени в медитации и странствания в отвъдното.

Колкото до тукашните си земни тайни, Пламен (@blogatstvo) ме накара много сериозно да се замисля, и да се разровя в дълбините на късата си памет (наистина имам къса памет за събития в миналото ми).
Ако приема, че не съм забравил някоя от тайните си, аз не намирам своя лична тайна в 53 годишния си живот.
Сериозно. Няма нещо в живота ми, което да не бих могъл или да не съм споделил с близки и приятели.
Някои биха определили такъв живот като скучен и може да са прави до някъде.
Според мен самото тайнство е скучно в природата си. Помислете си колко по-интересно би било ако можехте да споделите всичко.

Подобни писаници

• My Big Brother Google (0)

Ще ви разкажа за вторият изстрел.
Когато полицията дойде, намериха само една разплескана гилза и никаква следа от куршуми.
Полицаите бяха в шаш.
Предположиха, че пистолетът е ползвал патрони с по-малък калибър, но според тях, от разстоянието при което бе стреляно, изстрелът би трябвало да е достатъчно точен и силен за да ме нарани или убие.
Най-смущаващото за тях бе липсата на куршуми в стаята.

Една седмица по-късно приятел ми дойде на гости със семейството си, и докато ги настанявах в патиото пред стаята, където бе опитът за обир, погледът ми попадна на това стъкло от прозореца в ъгъла на стаята.

На средното прозорче стоеше куршум

Това е прозорец, който се отваря като щора. На средното стъкло лежеше куршум.
Това бе куршумът от втория изстрел, който бе даден от около метър и половина, че дори и по-малко, ако се има пред вид, че стрелецът е опънал ръката си срешу мен при изстрела.

Не бе трудно да възпроизведем с моя приятел какво се бе случило.

Изстрелът бе даден от тук.

Стрелецът е на мястото на клетката

На снимката се вижда клетката на папагала в патиото. Докато бяха избутани вън от стаята, този с пистолета бутна клетката и остана на нейното място. Другият отстъпи назад да му открие пространство за стрелба. Аз бях вътре в стаята, в дясната страна на вратата (началото на пердето).
Оня опъна ръката си срещу мен и стреля.
Не почувствах нищо, защото главата ми бе вече изстръпнала от ударите с водопроводния ключ, или просто адреналина ме пазеше от болката.

Сега идва най-интересното.
Куршумът би трябвало да се забие или в главата ми или в стената, някъде в другия край на стаята.
Вместо това, той е минал през пердето, но не там където се вижда на горната снимка, а някъде в средата на прозореца, на около метър и половина в дясно.

Следа от куршума в пердето

Куршумът се е отклонил на около 60 градуса, което може да се обясни с белегът на дясната страна на челото ми.
Не се усмихвайте скептично.
Нищо друго не би могло да го отклони в тази посока и да го прати през пердето в решетката на прозореца.

Следа от куршума в решетката на прозореца

От тук куршумът е продължил на дясно през пердето и се е спрял върху стъклото от първата снимка. Просто е кацнал върху него, след като е загубил скорост от удара в решетката и минаването през пердето.

Ето и обща снимка на мястото.

Стрелецът е на мястото на клетката

Стрелецът е на мястото на клетката.
Аз съм вътре където започва пердето.
Куршумът минава през пердето, някъде преди средата на прозореца, удря се в решетката, продължава през пердето и се спира върху стъклото най в дясно (дръпнал съм пердето, за да се вижда мястото)

Има ли логично обяснение за случилото се?

Най-логичното обяснение е че куршум с по-малък калибър, при излизането от цевта не се завърта от каналите на цевта а започва да се върти като че е с изместен център на тежеста.
Ако бе попаднал в челото ми в момента когато е завъртян по дължината си, както се е случило, когато е ударил решетката, сега нямаше да пиша това.
Куршумът ме е удраил с предната или задната си част докато е бил в момент на завъртане.
Било е допир за стотна част от секундата и това го е отклонило към прозореца.

Друго обяснение нямам.
Къде е първият куршум е все още загадка за мен и полицаите.

Ако се питате дали това е чудо, не се притеснявайте да дадете положителен отговор.
С голи ръце изгоних двама въоръжени  престъпници.
Два изстрела от около метър разстояние бяха неуспешни.
Полицаите и всички тук в ЮАР не са чували за подобен случай на съпротива срещу въоръжени престъпници.
Фактът че съм жив се приема като чудо в този случай.

Сега като оглеждам случая от разстояние си давам сметка, че начинът по който съм действал не ми е присъщ.
Не че не бих се съпротивлявал, но едва ли моите бойни умения и сила (едва 65 килограма съм) биха били достатъчни да се справя в тази ситуация.
Нужно ми бе чудо и го получих.

Мисля, че ще трябва да ви разкажа някои неща за чудесата, които са ми се случвали.
Абонирайте се за писаниците ми чрез RSS , за да не пропуснете чудесата ми

Подобни писаници

• Опит за въоръжен грабеж у дома (20)

Седим си с моята съпруга на канапето и гледаме филм.
20:20 часа вечерта е и вратата на патиото е широко отворена.
Кучето излая стръвно отвън и в следващият момент двама черни мъже се появиха на вратата.
Единият с пистолет, а другият, който вървеше напред с голям водопроводен ключ в ръката.

Изненадан се изправих, но този с водопроводния ключ, който бе и по-едрия, извика да седна и понеже от това разстояние не можех нищо да направя, а и бях лесна мишена за пистолета, седнах обратно.
Някой от тях трябваше да дойде близо до мен и тогава вече можех да направя нещо, ако ми се открие възможност.

Едрата чернилка като че прие мислите ми като подкана да се приближи и дойде близо до мен, докато този с пистолета се спря на средата на стаята.
И тук започна всичко.
Скочих и ударих този срещу мен.
Трябваше да блокирам два удара от водопроводния ключ с ръка, и това ме повали обратно на канапето.
Оня скочи и почна да ме удря с ключа по главата, и ако не бях блокирал успешно ударите, сугурно щях да съм мъртъв сега.
Успях да се изправя отново на крака и боят прие сериозна промяна.
Изненадан от това, че се изправих отново на крака и сигурно уплашен от кръвта и видът ми на яростно нападащ побъркан човек, чернилката се огъна.
Трябваше да стоя близо до него, за да се прикривам от пистолета.
Не съм го мислил така, но подсъзнателно наблюдавах она с пистолета и променях позицията си така, че да съм прикрит зад съучастника му.
Все пак когато стигнахме до средата на стаята, оня стреля.
Неуспешно.

Даже за момент не спрях серията от удари.
Оня отстъпваше, а този с пистолета бе принуден да отстъпва зад него, защото щом забележех, че променя позицията си, аз променях своята, така, че голямата черлнилка да го блокира.
Явно тоя с пистолета не е искал да бъде блокиран в ъгъла на стаята и отсъпваше към вратата, докато и двамата не бяха изхвърлени навън.
Тогава последва и вторият неуспешен изстрел.
Пистолетът беше на метър и половина от мен.

След още няколко секунди бой, онези побягнаха.

—

Обикновено когато пиша в блога си се старя да е интересно, четливо, стилно.
Тази случка обаче, колкото и да е интересна, не мога да опиша в присъщия си стил

Дойде полиция, давах показания, хората ме гледаха невярващи на очите си и се чудеха с какъв акъл съм тръгнал с голи ръце срещу въоръжени престъпници.

Обикновено в такива ситуации се изпълняват нарежданията на престъпнците, с надеждата, че ще вземат нещо и ще си отидат.
Но много често в такива ситуации, престъпниците изнасилват жени и деца, убиват всички и напускат след като са взели най-ценното.

В случая престъпниците не бяха с маски.
Нещо ми казваше, че оставим ли се под техен контрол, няма да останем живи.
Не ми се описват евентуалните гаври, които бихме изтърпяли…

Както и да е…
Живи сме и сме здрави.
Трябваше да ми шият накълцания скалп и това направи доктор Парис от клиниката Olivdale
Жена ми никога не е била добра в снимането, та снимката, която ми направи с доктора и сестрите е доста лоша, но нямам друго да сложа в тази писаница.
Не ми се снимаха кървищата и потрошените стъкла у дома.
Такава гледка не е за моето списание.

След закърпването на скалпа ми

Сигурно ще последват коментари с въпроси за това колко е опасно в ЮАР.
Много е опасно, ако не сте живели поне десет години тук.
След това време опасността става става незабележимо ежедневие.

В ЮАР ние дишаме опасност, и като всяко дишане, това ни държи живи.

Подобни писаници

• Опит за въоръжен грабеж у дома-2 (2)

Ако не ви харесва нещо, драснете едно коментарче и веднага ще го оправя.
Може да драснете коментарче и ако ви харесва де

Подобни писаници

• Простота, Простотия и Съвършенство (8)