Труден

Аромата на Играта

Днешното продължение на приказката ще бъде за най-най-малките ми Приятели.
И за Бог, естествено.
Аз знам, че много от вас са питали майките и бащите си за Бог.
Да де… Не защото не знаете, а за да ги изпитате.
Или по-скоро да си поиграете с мама и тате на въпроси и отговори.
Хе-хе…
Много са смешни отговорите на възрастните, нали.
Колкото по-възрастен, толкова по-смешно.
„Бог, бабиното, е един мноооого стар белобрад дядо, който живее на небето”
или
„Бог, маминото, е ДУХ. Какво е Дух ли? Ми как да ти кажа… ДУХ.”
А сега де…
Ама никое добро дете не се смее (гласно) на тези обяснения.
Защото децата обичат (с голямо „О”) всички свои близки и не искат да ги наранят със смеха си.

Децата знаят какво е Бог, ама искат да си го обяснят с думички, и понеже вярват на думите на големите те винаги се обръщат към тях, когато им потрябва думичка или значение.
(още…)

Стръвни последователи

И така, след като коня отвеял Бог в незнайна посока, Те (Бог и коня) се спрели в незнаен край където селяните много обичали да следват.
Те били истински последователи.
Тръгва някой на някъде и всички селяни го следват.
После друг кривне и те след него.
Така се озовавали в чужди ниви, легла, мъзета и всичко чуждо каквото се сетите.
Да-а…
Тези селяни били всеизвестни с последователността си в следването.

И щом Бог се появил в селото, веднага се намерил заобиколен от последователи.
Естествено селяните на минутата се информирали кой е срещу тях и като чули името „Бог“, последователност блеснала в очите им, заковани в гърба на Бог.

Отива Бог до поилото, селяните след него.
„Що ви е, бре!? – чуди се Бог. – Коня си ще поя…“
А те: „Хубав кон… Ще гледаме как го поиш.“
Отваря Бог бохчата да похапне, а селяните връз него да видят какво ще яде.
„Не сте ли виждали лук и сирене, бре хора?“ – чуди се Бог.
„По колко пъти сдъвкваш?“ – гледат го в устата и броят последователите.

Накрая Бог се примирил (както обикновено прави) и свикнал (освен в нужника) със следващите го тълпи.
А селяните го следвали, наблюдавали и питали за всичко.
(още…)

Столът от селския площад, на който Бог си изпил лимонадата

И така Бог се завеял с вятъра по незнайни (за селяните) краища на света (градината).
И хоп – довеял се до една другоселска кръчма.
Седнал той до прозореца и се загледал към мегдана.
Кръчмата пълна – мегдана празен.
Взел си той столчето, излязал и седнал в средата на мегдана.
Селаните в кръчмата започнали да се побутват и да сочат към Бог:
„Кой е тоя бе, и кой вятър го довя у наше село?“

Станали от масите и излязли на мегдана.
„Кой си ти и кой вятър те довя у наше село?“ – попитал го кръчмаря.
„Ние сме Бог и това село не е ваше а наше -отвърнал Бог и добавил – Къде са ви децата, дечица мили?“

Такъв отговор може да се сравни само с валяк преминал през купчинки пръст и заличил ги както длан заличава написаното в пясъка.
Селяните стояли, мигали на парцали и се чудели какво значи този отговор. Естествено валираните им умове не стигнали до никакъв отговор за отговора и най-купчински го прехвърлили (отговора) върху личността на Бог: „Тоя не е у ред.“

Валираните умове никога не следват висините на Логиката (защото са плоски) и се движат по плоскостта на първичните връзки прищракващи в тях.

„Какво знаеш ти за децата ни и защо питаш за тях?“ – била първата прищракала умо-заключена връзка.

„След години ще ви изпратя себе си да ви каже, че вашите деца не са ваши. На тях ще кажа същото. И на техните деца същото ще кажа…“ – отвърнал Бог и си поръчал една лимонада.
Докато отпивал от нея (донесли му я след половин час) Бог погледнал в очите на селяните, а те били празни (от разбиране) като празната лимонадена бутилка, която върнал на кръчмаря.

„Та – решил да им помогне Бог – как казвате, че това село е ваше, ако вие не сте деца на родителите си и децата ви не са ваши и техните няма да са техни?“

Селяните мълчали и доизпразвали погледите си.

„Селото е на родителя, но в него има само деца. Къде е родителя, мили дечица?“ – Бог не вярвал, че този въпрос ще налее някакво разбиране в премазаното съзнание на селяните.

Лек ветрец преминал през мегдана.
Станал Бог и посочил стола:
„Този стол е за почивка и размисъл а не за опиване. Неговото място не е в кръчмата а на мегдана, който ви е наследство. Седнете и мислете за Родителя.“

Чуло се чаткане, но това не било от мислите на селяните а от копитата на кон, който отвеял Бог в незнайна (за селяните) посока на тяхното объркано съзнание.

Приказката продължава, мили дечица.