Труден

много труден...

Мойта бедна стая

Това е мойта бедна стаичка, в която прахосвам времето си от 18:00 до 00:30 и почти целодневно през почивните дни на седмицата.
За мен не е бедна, щом има монитор и компютър

Форматиране на овче ниво

Форматирането на българското съзнание започва от дребните нещица в езика ни, прехвърля се в културата ни, в бита ни и накрая ни оформя като стадо овце, удобно за всеки пастир и вълк.

Това е втори вариант на тази писаница.
Изтрих първият, защото го писах вчера късно вечерта, но на сутринта реших да отложа времето за моето намразване.

Какво толкова съм писал ли?
Малък цитат от изтритото:

Музиката е култура, мили ми простако.
Тя е израз на социални проблеми, радости и въжделения.
Американските негри си имат своите проблеми, стремежи, желания и мечти, които са намерили своят израз в рап-музиката на НЕГРИТЕ.
Тя е ТЯХНА “музика”.
Ти, който плагиатстваш от негрите, се явяваш като помияр, който повръща набързо налапана мръвка.
Това повърнатото не е нито твое, нито красиво, нито ценно, нито градивно, нито културно…

Аре сега да почна от начало…
Може и да съм скучен за повечето от вас, но искам да си излея болката, та да ми олекне.
Прочети до края »

Приказка за Градината (13) – за играта

Здравейте, Мили Дечица!

Днешното продължение на приказката ще бъде за най-най-малките ми Приятели.
И за Бог, естествено.
Аз знам, че много от вас са питали майките и бащите си за Бог.
Да де… Не защото не знаете, а за да ги изпитате.
Или по-скоро да си поиграете с мама и тате на въпроси и отговори.
Хе-хе…
Много са смешни отговорите на възрастните, нали.
Колкото по-възрастен, толкова по-смешно.
„Бог, бабиното, е един мноооого стар белобрад дядо, който живее на небето”
или
„Бог, маминото, е ДУХ. Какво е Дух ли? Ми как да ти кажа… ДУХ.”
А сега де…
Ама никое добро дете не се смее (гласно) на тези обяснения.
Защото децата обичат (с голямо „О”) всички свои близки и не искат да ги наранят със смеха си.

Децата знаят какво е Бог, ама искат да си го обяснят с думички, и понеже вярват на думите на големите те винаги се обръщат към тях, когато им потрябва думичка или значение.
Прочети до края »

Приказка за Градината (12) – за последователите

И така, след като коня отвеял Бог в незнайна посока, Те (Бог и коня) се спрели в незнаен край където селяните много обичали да следват.
Те били истински последователи.
Тръгва някой на някъде и всички селяни го следват.
После друг кривне и те след него.
Така се озовавали в чужди ниви, легла, мъзета и всичко чуждо каквото се сетите.
Да-а…
Тези селяни били всеизвестни с последователността си в следването.

И щом Бог се появил в селото, веднага се намерил заобиколен от последователи.
Естествено селяните на минутата се информирали кой е срещу тях и като чули името “Бог”, последователност блеснала в очите им, заковани в гърба на Бог.

Отива Бог до поилото, селяните след него.
“Що ви е, бре!? – чуди се Бог. – Коня си ще поя…”
А те: “Хубав кон… Ще гледаме как го поиш.”
Отваря Бог бохчата да похапне, а селяните връз него да видят какво ще яде.
“Не сте ли виждали лук и сирене, бре хора?” – чуди се Бог.
“По колко пъти сдъвкваш?” – гледат го в устата и броят последователите.

Накрая Бог се примирил (както обикновено прави) и свикнал (освен в нужника) със следващите го тълпи.
А селяните го следвали, наблюдавали и питали за всичко.
Прочети до края »

Приказка за Градината (11) – за Родителя

И така Бог се завеял с вятъра по незнайни (за селяните) краища на света (градината).
И хоп – довеял се до една другоселска кръчма.
Седнал той до прозореца и се загледал към мегдана.
Кръчмата пълна – мегдана празен.
Взел си той столчето, излязал и седнал в средата на мегдана.
Селаните в кръчмата започнали да се побутват и да сочат към Бог:
“Кой е тоя бе, и кой вятър го довя у наше село?”

Станали от масите и излязли на мегдана.
“Кой си ти и кой вятър те довя у наше село?” – попитал го кръчмаря.
“Ние сме Бог и това село не е ваше а наше -отвърнал Бог и добавил – Къде са ви децата, дечица мили?”

Такъв отговор може да се сравни само с валяк преминал през купчинки пръст и заличил ги както длан заличава написаното в пясъка.
Селяните стояли, мигали на парцали и се чудели какво значи този отговор. Естествено валираните им умове не стигнали до никакъв отговор за отговора и най-купчински го прехвърлили (отговора) върху личността на Бог: “Тоя не е у ред.”

Валираните умове никога не следват висините на Логиката (защото са плоски) и се движат по плоскостта на първичните връзки прищракващи в тях.

“Какво знаеш ти за децата ни и защо питаш за тях?” – била първата прищракала умо-заключена връзка.

“След години ще ви изпратя себе си да ви каже, че вашите деца не са ваши. На тях ще кажа същото. И на техните деца същото ще кажа…” – отвърнал Бог и си поръчал една лимонада.
Докато отпивал от нея (донесли му я след половин час) Бог погледнал в очите на селяните, а те били празни (от разбиране) като празната лимонадена бутилка, която върнал на кръчмаря.

“Та – решил да им помогне Бог – как казвате, че това село е ваше, ако вие не сте деца на родителите си и децата ви не са ваши и техните няма да са техни?”

Селяните мълчали и доизпразвали погледите си.

“Селото е на родителя, но в него има само деца. Къде е родителя, мили дечица?” – Бог не вярвал, че този въпрос ще налее някакво разбиране в премазаното съзнание на селяните.

Лек ветрец преминал през мегдана.
Станал Бог и посочил стола:
“Този стол е за почивка и размисъл а не за опиване. Неговото място не е в кръчмата а на мегдана, който ви е наследство. Седнете и мислете за Родителя.”

Чуло се чаткане, но това не било от мислите на селяните а от копитата на кон, който отвеял Бог в незнайна (за селяните) посока на тяхното объркано съзнание.

Приказката продължава, мили дечица.