Труден

Сигурен съм, че всеки би могъл да изброи десет начина да забогатееш, и никой не би видял клише в тази моя сигурност, но „Десет начина да забогатееш“ е тъпо клише, когато е поставено като заглавие на статия.

Хиляди мъдреци са изрекли хиляди мъдрости, но когато един простак постави пет от тях в един „свой“ текст, мъдростите се превръщат в клише.
Дори не е задължително да е простак.
Всеки би могъл да произведе клише, в опитите си да бъде творец с чужди или обществени ценности.
Клишето не е в израза, а в неумението да го ползваме с истинската му стойност.
То (клишето) е като израз поставен на най-удобното място върху интелектуалната ни етажерката.
Най-често там се пресягаме и най-често него ползваме.
Става навик, на който не обръщаме внимание.
Нещо като да си бръкнеш в носа или да си изкараш гащите от задника, докато се обясняваш в любов.

Клишето не е само израз.
Клишето е и отношение, лично самочувствие, реакция.

Клишето е изричане на мъдрости, които не отговарят на личното ти отношение, духовни и морални ценности.
(Думите на Исус в устата на Джордж Буш са клише.)
Не бихме имали клишета, ако простаците не цитираха мъдреците.

С това се надявам да допълня (или поправя) Пламен в неговата статия „За клишетата и духовният онанизъм“

Твърдението в заглавието е валидно за 90% от моите приятели.
Аз съм 100% приятел, но само 10% от онези на които съм приятел ми отговарят със същото приятелство.

Ей сега ще ви кажа какво имам предвид.

Ето, да кажем, ние сме приятели.
Вие сте ме харесали от няколкото разговора или мои писаници, които сте прочели.
Пили сме и сме яли на една маса и сме си допаднали по всичко до което сме се взаимо-докоснали.
Приятели!
И един ден, когато си мислите, че сте стигнали до висотите на своите интелектуални или духовни ценности аз ви приземявам не, ами ви разбивам долу в пустинята на вашето невежество с една дума „СМОТАНЯК“.

Аз знам сега какво си мислите.
„Как ти може да знаеш за моето невежество, бе-е-е-е!? Ами ако ти си невежият смотаняк? А?“
И вече не сте ми приятел/ка.

Но аз не съм се отрекъл от вас.
Аз съм същият приятел, който толкова харесвахте преди да станете смотаняк.
Ако съм ви приятел, то е защото не сте били смотаняк.
Аз не уважаваам смотаняците.
И когато един ден видя, че се превръщате в такъв, аз искам да спася приятеля си, и ви казвам:
„Виж какво приятелю, превърнал си се в смотаняк. Върни се към себе си.“

Е, не винаги така пряко го казвам, но „приятелите“ много точно ме разбират.
Уви, не така точно реагират…
Не знам защо така се получава.
Всъщност знам, но не ми се иска да е така.
Явно смотанякът преобладава в 90% от онези на които съм приятел и най-естествената реакция е тази на смотаняка; обида, спорове, скандали, заклеймяване, отричане от „онзи, който мислех, че ми е приятел“.

Сигурно си мислите, че имам конкретен повод за тази писаница.
Не, нямам, но ако 90% от приятелите ми са смотаняци, аз живея всекидневно с рискът да бъда отречен.
Много е трудно да живееш с приятели, които са потенциални смотаняци и които всеки момент биха се отрекли от теб, защото си искал да ги спасиш от невежеството в което живеят.

Ще ви кажа един признак по който да измерите своето невежество.
Ако тази писаница ви се струва обидна, вие сте невеж смотаняк.
Обидата е най-доброто мерило на невежеството.
Обидата идва от гордостта, от неспособността на егото да приеме своето несъвършенство.
А какво по смотано от ГОРД ЧОВЕК?
И преди да започнете спор за стойността на човешката гордост, помислете си за стойността на човешкото смирение.

Мили приятели, не бъдете смотаняци.

Приятелството е като златото.
Можеш да го загубиш всеки момент, ако човекът, който го държи се отрече от теб.
Ако вие държите в ръцете си това злато, обичайте човекът, който рискува да го загуби, посочвайки слабостите, грешките и невежеството ви.
Този човек държи вашето злато.
Не се отричайте лековерно от него.

А онзи, който си мълчи и се съгласява с вас в невежеството ви, не държи злато, а мръсотия, която ще ви изсипе, когато се насити от златото ви.

Простотата е Съвършенство.
За разлика от Простотията, която простаците са усъвършенствали до непоносимост.
Ама ние не сме простаци (поне не всички от нас) и се радваме на Простотата, както простакът се радва на кича.
Затова днес реших да зарадвам себе си и вас (които не сте прости) с новото външно оформление на моето списание.
Харесва ли ви, а?
Хе-хе 😀
Знаех си аз…

Липсва ми Простотата.
Мно-о-го ми липсва.
Все по-често си мечтая да се замъкна на някое пусто и незнайно място, където да съм сам със себе си, с Простотата и в краен случай с жената, щото ще ме ревнува, ако съм сам.
О, жените много ревнуват, когато мъжът остане сам със себе си.
„Защо така се е вглъбил? Какво толкова намира в себе си, което аз нямам“ – мисли си жената.
А мъжът си мечтае да не си мисли за нищо.
Даже и за нищото ако може да не мисли, ще е най-добре.

Поне си намерих нов Прост дизаин за моето списание.
Като ми се прииска Простота, ще си пусна компютъра, ще вляза в Интернет, ще си отворя списание и ще си го гледам на простичкия си, 1 метър и двайсет и седем сантиметров монитор.
От време на време ще поглеждам във Facebook, където имам около 120 приятели, от които нито един не се има за простак и ще се радвам на Простотата им.
RSS четецът (Google Reader) ще ме подсеща от време на време, че светът още не е опростял и все още живее своят засукан, пълен с новини живот.
Ще прочета някоя простотия и ще се развеселя (или натъжа).
Шефът ще ми звънне и ще ме попита защо не чува машините в работилницата да бръмчат, а аз ще му кажа, че съм на цокалото в тоалетната (how simple is that!), и няма да съм го излъгал, защото простотията ми разваля стомаха и ме гони до клозета.
Обичам клозета.
Там съм сам със себе си и с миризмата си.
И се сещам, че не всичко на този свят е „цветя и рози“ (кой простак е измислил този тъп израз?)

Липсва му Простота на този свят.
Чудя се, как от такъв Прост (Съвършен) Бог се е пръкнал такъв сложен просташки свят.

 

Не съм писал отдавна в списанието си.
Оправдавах се със заетостта си. Много работа, обещания, ангажименти…
Днес като си помислих няколко минути, ми светна, че цялата ми тази заетост е всъщност бягство от прозаичната човещина.

Човек е много прозаично същество.
А когато се прави на душевно и интелектуално извисен, човек е просто… просто… ПЛАГИАТ.
Да!
Повечето човеци (хората са само 1%) имат представа за ценностите и душевността, от книжките прочетени между две кюфтета.
„О-о, колко красиво (или точно) го е написал! – мисли си човечецът – Все едно, че аз съм го казал(а)“
И става душевен плагиат…

Човеците даже не могат да се докоснат до посредствеността си.
Клишетата са станали удобни кресла от които човеците самодоволно оглеждат околността.
За тях няма вътрешност, а само околност.
Всичко е ОКОЛО тях.
За „вътре“ не се сещат, защото там е книжна пустота.
Пустиня от думи, папагалски заучени и поставени между златните корици на невежеството.

Стиховете се пишат с малки букви и няколко запетаи.
Прозата е бълвоч, подправен с непознати чуждици и жаргон, който днес е белег за интелигентност.
„Креативността“ на помиярите…

Вече не мога да прокарам граница между доброто си и лошото настроение.
Забил съм се в дърводелството, защото дървото има характер интересен за общуване.
И няма его, и не говори (простотии), и се подчинява (до някъде) на логиката и красотата.

Една „приятелка“ от Facebook обяви, че ще трие приятелите си (!)
Даде им шанс да защитят „приятелството“ си…

„Идиокраси“ е много добър филм.
Случва ми се всеки ден.

Получавам нежелани писма в които ми предлагат по-голям пенис, по-големи цици, намалено тегло, дипломи за висше образование, страхотен секс (и хапчета за секс), евтини джунджурийки, пиратски програми, опрощение от Бог, биснес успехи, загриженост за моята сигурност (в Интернет и в живота)…

Продават се любов, загриженост, съпричастност, приятелство, съпружество.
Можеш да си купиш успехи. Всякакви.

Не ми казвайте, че ме разбирате!
Ако някой от вас усеща написаното като свое, или е плагиат или е Аз.
На останалите предлагам РАЗОЧАРОВАНИЕТО от мен.
Ако го приемете, не сте Аз.

П.П. Не! Не съм „мръднал“. Болестта е във Вас.

Нели градинарства с голямата лъжица (вижте дясната ръка)