Труден » Приказка за Градината

Приказка за Градината (16) – за Хората и човеците

Труден — Tue, 04 Jan 2011 15:42:34 +0000

Ан, името на Първия

Здравейте мили дечица.
В днешната приказка ще разберете, защо някои от вас са Хора, а другите са човеци.

- – -

Преди мнооого много години нашата България била мнооого много голяма държава.
Границите ни са се разливали по далечни земи и са носели животворна влага на жадните за знание варвари и диваци, които днес владеят света.

В онези далечни години, мили дечица, името БЪЛГАРИЯ е било име на Мъдрост, Мощ и Добрина.
Толкова мъдри са били Българите, че когато Кирил и Методий измислили букви за славяните, Българите казали:
„Абе така и така живеем с неграмотни славяни около нас, що да не вземем тия букви и да им ги набием в главиците руси“.
И взели Българите славянските букви и ги дали на Сърбите (та да им е лесно да псуват на хартия), на Румънците (които по-късно решили, че на romani не им отива славянско писмо), на Русите (за да си направят етикети за водката), на Украинците и Казаците, та да пишат писма до султана, и на всичките там славяни около Русия, та стигнали чак до Монголия даже.
По-късно пак Българите запознали всички славяни с Бог, като им пратили хора и книжки, които да разкажат за Отца, Сина и Светия Дух, ама това е друга приказка.

Мъдри сме били ние Българите, и Добри от най-древни времена, та дори от самото Начало.
Другите като виждали колко Мъдри и Добри са Българите, искали да се омешат с тях, че и те да се нарекат Българи.
„Вижте ги Българите – казвали те – две държави направиха (и няколко преди това). Кой може да се мери с тях по Мъдрост, Мощ и Добрина?“
Много добре знаели чуждите, че без едно от тия трите (Мъдрост, Мощ и Добрина) не може да се построи нещо толкова Велико като двете Българии от ония времена.

Тия две Българии, мили дечица, били точно на пътищата на кръвожадни орди, напиращи да превземат все още дивата и необразована Европа.
„Няма да минат през нас – казвали Българиите – докато не образоваме и окултурим Европа.“
И я пазили, както майка пази отрочето си.
Да, мили дечица, векове наред България на Волга пазела Европа от монголските орди, а България на Дунава, трябвало да помага на най-големия си противник Византия, да спре мохамеданските орди напиращи от към юг.

Сигурно се чудите какво общо има това с Хората и човеците, за които ви обещах да разкажа в тази приказка.
Не бъдете припряни, всичко си иде по реда.

Мноооого години преди да въздигнат двете Българии, Българите живеели в плодородните полета между две големи реки.
Техен Бог е бил Богът на Боговете, Първият, Единственият, Този Който Съм.
Дълги години Той бил между тях и изпълнил плътта Българска с безсмъртният си Дух.
Така веднъж родени в тяло, от водата, Българите се родили и от Духа Божий.
Когато ги напуснал, Ану(Ан) им казал:
„Аз си тръгвам деца мои, но ще се върна отново в плът при вашите братя от долините на Голямата река, за да дам и на тях онова, което днес имате вие.“

Когато след много години нашите деди се срещнали с братята си от Голямата река, и те ги попитали, „кои сте вие“, дедите ни отговорили:
„Ние сме Хора, живеещи между двете реки, деца на вашия Бог Хор.“
От тогава в нашия език за Божии чеда ние ползваме думата „Хора“, а за децата на земята и тленното имаме думата „човеци“.
Много години след Ану, Бог изпратил част от Себе Си с името Моше при едно друго племе, което било се въздигнало от прахта на земята.
Този същия Моше, в първата си книга свидетелства за нашите деди и за човеците, казвайки:
„И рече Господ: няма Моят Дух да бъде вечно занемарван от човеци, защото са плът; нека дните им бъдат сто и двайсет години.
В онова време имаше на земята исполини, особено пък откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки, и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време славни човеци.“

Така, мили дечица, нашите деди, Божиите Синове, се омешали с човеците, и от тогава по света има Хора и човеци.
И запомнете! – човеците са които занемаряват Божия Дух, даден им за да творят Добри и Велики дела.
Те, човеците са същества на дребните чувства и на материалните благинки.
Те са бедни.
Затова трябва да ги обичате и да им помагате.

Сигурно някои от вас се чудят защо за едного казваме ЧОВЕК, а само за мнозина казваме ХОРА.
За да не се възгордяват от разликата си с човеците, дедите ни са се изравнявали с тях, като всеки наричал себе си човек, но когато идело реч за общия път към Бога, те заедно били Хората на Бог.
А глупавите човеци и до днес се радват на разликата си с Хората и упорито подчертават, че са ЧОВЕЦИ.

Не им се смейте и не ги подигравайте.
Те не познават себе си.

Приказката продължава, мили дечица.
Какво искате да ви изсмея следващия път?

Подобни писаници

Приказка за Градината (15) – за Доброто, което не познаваме

Труден — Fri, 24 Dec 2010 12:30:49 +0000

(снимка от http://goo.gl/EzQbj)

На мегдана

Здравейте мили дечица!
Ето го и петнайстото издание на Приказката за Градината.
В това декемврийско издание ще ви разкажа за непознатото Добро, чието рождение празнуваме на днешния и утрешен ден.

***

Било 25 Декември и всички селяни друсали хоро на мегдана за рождения ден на Бог.
Понеже е казано, че където двама или трима си говорят за Него, Той е там между тях, Бог естествено бил на мегдана, между селяните, маскиран разбира се като човек.

Като спряло хорото, Бог се провикнал:
„Ехе-е-ей, селяне, черпя всички по едно пиене и две кебапчета… няколко пъти.“
Селяните мигом се събрали около Бог да му благодарят, а той решил да отвори раздумка за себе си.
„Вие като празнувате рождеството Божие, знаете ли нещо за Бог?“ – подхванал той.
И заваляли мнения:

„Бог е строг, но справедлив. Той ще унищожи от лицето на земята всички неверници и грешници и ще ги хвърли в огнения пъкъл.“
„Бог е милостив към грешниците – отсякъл друг – той ще прости на всички, защото всички сме негови чеда.“
„Бог не го е грижа за дребните нещица. Той обича виното и веселбите“
„Бог обича работливите и умножава богатството им, и мрази мързеливите.“
„Бог не обича богатите и е казал, че по-скоро корабно въже ще мине през иглено ухо, отколкото богаташ да влезе в рая.“ – отсякъл бедняка на селото.
„Бог не иска да имаме други кумири освен Него, а вие си имате Бойко Борисов“ -изкритикувал безпартийният селянин.
„….!?“
„WTF“

„Добре, добре – прекъснал неловкото положение Бог. – Не съм знаел, че сте толкова вярващи в това село. Кръчмарю, я раздай по още едно пиене“

„Аз не съм вярващ, ама бих гаврътнал още едно“ -обадил се изотзад един селянин.
„А! Че как така не вярваш? А и що чиниш на празника, ако не вярваш в Бог?“ – зачудил се Бог
„Всички обичат празниците, а и виното не мирише на вяра в Бог, а по-скоро на надежда за по-добро – отговорил селския атеист и забил погледа си в Бог – Ти като черпиш за Бог, знаеш ли какво той е сторил за човеците? Знаеш ли колко войни са водени за твоя Бог? Знаеш ли колко майки е разплакал кръвожадния ти Бог. Знаеш ли колко заблуди е посял и колко още сее?…“

„Чакай, чакай – прекъснал го Бог – Ти не вярваш, че има Бог, или вярваш, че има толкова лош Бог?“
„Няма Бог! – отсякъл атеиста на селото – Защото ако го имаше, нямаше да съществува всичката злина по земята.“ – и гаврътнал чашата с люта ракия.

Учудена, размишляваща тишина се спуснала над празнуващите селяни.
Тих въпрос я отметнал – „А ти като черпиш за Бог, що знаеш за Него?“

„Аз ли що знам за Бог?“ – печелейки време, повторил въпроса Бог. За толкова време в красотата на Градината, Той бил забравил Себе Си.
„Аз мисля, че Бог е непознатото Добро – продължил Той – Когато го описвате или си го представяте, вие го правите с доброто, което имате в себе си. Затова и Бог прилича на вашето „добро“. А ако доброто във вас е недостатъчно, за да освети живота ви, казвате, че няма такова Добро (Бог).“

Нова тишина се спуснала над мегдана и само цвърчащите кебапчета недобронамерено се опитвали да отвлекат добронамереното желание на селяните да разберат думите на Бог.

- – -

Мили дечица, ако имате онова непознатото вътре във вас, вие не трябва да се опитвате да го разберете.
Трябва да го усещате като Себе Си.
И да го празнувате всекидневно.

Подобни писаници

Приказка за Градината (14) – човекът и животното

Труден — Sat, 19 Dec 2009 11:55:40 +0000

Снимка от www.ilovedesign.com

Здравейте, мили дечица.
Усещам как някои от вас вече се притесняват, че доста дълго време се задържахме на тринайстата серия.
Няма да казвам „затова бързам да ви разкажа четиринайстата“, щото хич не съм се разбързил, но ето че й дойде времето и на нея.

В това изсмиване, мили дечица, ще ви разкажа не за Бог, а за това как Бог създал човека (и жената).

Цялата тази история е малко пообъркана от предишните изсмивачи, и дори в най-добре изсмяната книга Библията, истината стои захлупена между две страници.
Хайде да погледнем какво пише на първата страничка.

Захванал се Бог за работа и създал небето, земята, водата, горите, животните и там каквото решил че е нужно на този свят и най-накрая решил, че на света му трябва и човек.
И създал Бог човека.
По свой образ и подобие го създал.
Мъж и жена го(ги) създал.

Битие 1:27 и Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде.

Да ама на втората страничка всичко започва отначало.
Поне за човека, щото Бог изведнъж решил да го направи от кал, а от реброто му да направи жената.
Така истината за човека (и жената) остава някъде между божието подобие от първата страничка и калта във втората.
Точно заради тази неяснота, изсмивачът Моисей, макар да бил много смешен, не получил благоволение свише и не можал да се възнесе с тялото си при Бог.
По късно архангел Михали е трябвало да води битка с дявола за моисеевото тяло, но се провалил и напсувал дявола с думите „Господ да те смъмри“ (Юда 1:9), което е и една от първите официално записани псувни.
Ама нека се върнем на истината между двете залепнали странички.

Истината мили дечица, никога не е кална.
Много често тя е оцапана с кал, и това не е нарочно, а е от неразбиране или простотия.
Ето сега ще изчегъртаме калта, за да видим истинското лице на човека.

Почваме.

Седял си Бог сам със себе си и си мислил:
„За какво ми е да ме има, като съм сам? И не само съм сам, а и сам себе си не познавам, щото няма в какво да се огледам“

Не-е-е… не си мислете за огледало.
То е измислено след жената.
Преди да е имало огледало, хората са се познавали в делата си.
Направи нещо човекът или жената и си мисли: „Е-е-е, това беше добро дело“ или „Леле-е-е, каква гадина съм!“
И като оглеждал делата си, човек си казвал: „Абе не съм чак толкова лош“ или „Абсолютен простак съм“
И така човек опознавал себе си.
Сега вече не е точно така.

Та и Бог точно това си мислел, че като не върши нещо, няма как да разбере що за Бог е.
И ето ти Сътворението-о-о…
И вижте само как Бог казвал за всичко „Това е добро“.
Демек „Добър Бог Съм“.
Нарцисизмът датира от по-късни времена, така че не можем да обвиним Бог в тази слабост.

Както и да е…
Добър, лош – друг си нямаме, така че трябва да си го харесваме.
Иначе не ви остава нищо друго, освен да харесвате само себе си, а това си е вече чиста проба нарцисизъм.
(„Чиста проба“ не значи, че някой пробва да е нарцисист, а че е пробван (от всякъде) нарцисист)

Та да се върнем на приказката…
Мечтаел си Бог и почнал да твори в мечтите си.
Създал небе, земя, вода, животни и всичко останало, но в мечтата му го нямало него-о-о.
Тогава Бог решил да направи човека по свой образ и подобие, за да присъства и той в мечтата си (чрез човека) и да й се радва-а-а.
И понеже Бог не знаел дали е мъжки ли женски (щото още не се познавал добре), решил да направи човека мъж и жена.

После решил да си почине от мечтите и направил седмия ден, в който нищо да не прави, изключително и мечтане.

На другият ден (след седмия) Бог видял, че човекът в мечтите му е жив само за него, но не и за себе си, и решил да го направи от материя (кал), да му вдъхне от своя си живот и да го направи жива душа в живо тяло.
Така и направил, но естествено направил само едно тяло, което било мъжко-о-о.
Защо мъжко ли?
Има няколко теории. Ето ви едната.

Предполага се, че след като завършил тялото, Бог го огледал критично, подхвърляйки в ръката си едно парченце кал.
Доволен от произведението си, Бог се навел да му вдъхне живот, ама усетил парченцето кал в ръката си и къд-къде, лепнал го между краката му.
По някаква ирония, последното, което Бог сложил е първото за което човекът се сеща.

И тук идва най-важното в приказката, мили дечица.
Човекът бил създаден и оживе-е-е-н.
И Бог си казал: „Прилича на мен освен по калта, но най-много си приличаме по това, че сме сами. Трябва да му създам приятели за помощници“.
И Бог създал животните-е-е.
Прекарал ги пред него и му казал: „Ето ти приятелите. Дай им имена.“
Човекът им давал имена и ги приемал за помощници.
Точно от тази случка идва мъдрата поговорката, че с какъвто се събереш такъв ставаш.
Първото доказателство за тази мъдрост се случило няколко дни по-късно, когато Ева, която взела от човека не само реброто но и приятелите му, ползвала помощта на змията в едно съдбоносно за човечеството решение.

Сега вече разбирате, че във всеки човек има по едно животно (може и няколко) за помощник.
И когато правят нещо, човеците го правят с вълчи апетит, със змийска лукавост, с крокодилска кръвожадност, с маймунско безобразие и прочие животински помощници.
Човек е много слабо същество и ако го няма животното в него, той се обезличава.
Тогава като се погледне в огледалото човекът (или жената) си казва: „Така съм се обезличил(а), че в огледалото няма нищо“ и веднага изкарва животното от себе си, което му дава лице.

След като животното (в случая змията) помогнало във вземането на първото (съдбоносно) решение, то продължило да бъде първо лице, не само в огледалото, но и във всички следващи човешки решения-я-я.

Понякога (но много рядко), човек проглежда, че в огледалото не е той а някакво животно, и се чуди как да се преолицетвори.
Почти никога (най-често), човек се не сеща, че само ако изгони животното от себе си ще стане онзи, който е бил преди да приеме животинското. А какво е било тогава? – кал и Бог. Изчегъртваш калта и какво остава? -Бо-о-о-г!

Така, че мили дечица, изгонете животното от себе си, изчегъртайте калта и ще остане Онова, за което се разказва в тази вечна приказка.
Как да го изгоните ли?
Не му слугувайте! (Не го хранете, не го пойте, не го хвалете и т.н и т.н.)

Така-а-а…
Ето, че разлепихме двете странички, между които беше скрита окаляната истина.
Ако намерите други такива залепнали странички, питайте, мили дечица.
С питане не само до Цариград се стига.

Приказката продължава, милички мои.

Подобни писаници

Приказка за Градината (13) – за играта

Труден — Sun, 19 Jul 2009 20:29:27 +0000

Аромата на Играта

Здравейте, Мили Дечица!

Днешното продължение на приказката ще бъде за най-най-малките ми Приятели.
И за Бог, естествено.
Аз знам, че много от вас са питали майките и бащите си за Бог.
Да де… Не защото не знаете, а за да ги изпитате.
Или по-скоро да си поиграете с мама и тате на въпроси и отговори.
Хе-хе…
Много са смешни отговорите на възрастните, нали.
Колкото по-възрастен, толкова по-смешно.
„Бог, бабиното, е един мноооого стар белобрад дядо, който живее на небето”
или
„Бог, маминото, е ДУХ. Какво е Дух ли? Ми как да ти кажа… ДУХ.”
А сега де…
Ама никое добро дете не се смее (гласно) на тези обяснения.
Защото децата обичат (с голямо „О”) всички свои близки и не искат да ги наранят със смеха си.

Децата знаят какво е Бог, ама искат да си го обяснят с думички, и понеже вярват на думите на големите те винаги се обръщат към тях, когато им потрябва думичка или значение.

Ако питате мен, Мили Дечица, ще ви кажа:
Никога, ама НИКОГА не ползвайте думичка за Бог.

Вие най-добре знаете, че една игра може да има име, но никога не може да бъде разказана.
Играта трябва да се играе и едва тогава можем да я уестим.
Защото играта ни се разказва сама, докато я играем.
(Възрастните много добре го знаят и точно за това казват „Разказа ни се играта”)

Така е и с Бог.
Трябва да се приема като игра.
Ама не да казвате „Ще играем на Бог”, щото да играеш на нещо не е истинско.
Истинското е да играеш с нещо.
Да играеш на войници не е като да играеш с войници, а?
Аааааа…
Едно е да се правиш на войник, а съвсем друго е да играеш с ИСТИНСКИ войник.

Значи Бог е нещо като игра.
Играта никой не я вижда, нали?
Виждат се само тези които играят и колкото по-хубаво играят, толкова по-хубава е играта.
И колкото повече обичаме една игра, толкова по-ни е добре в нея и не ни се иска да се приберем в къщи, в тези малки стаи, пълни с глупави играчки и джунджурийки за възрастни.

Играта е най-ама НАЙ-хубавото нещо.
Така е и с Бог.
Той е НАЙ-НАЙ-НАЙ-Хубавото нещо от всички неща на този свят.
Защото е НАЙ-НАЙ-НАЙ-Хубавата игра в целия свят за всички времена.
Ама нали се разбрахме, никога да не казвате „Хайде да играем на Бог”.
Казвайте „Хайде да играем с Бог”.
Не, не!
И това не казвайте.
Само си го помислете.
Даже ако не си го помислите ще е най-добре.
Направо започвайте играта.
Как се играе ли?
Е, хайде сега…
Това не е въпрос на малко дете.
Децата не питат как да играят.

И никога повече не питайте възрастните какво е Бог.
Те не знаят, но не се сещат да попитат вас.
А и нямат време дори за най-хубавото нещо на този свят, играта.

А аз трябва да свършвам с това продължение на приказката, щото да остане малко време и за игра.

Играта продължава, Мили Дечица.

Подобни писаници

Приказка за Градината (12) – за последователите

Труден — Sat, 18 Jul 2009 19:53:44 +0000

Стръвни последователи

И така, след като коня отвеял Бог в незнайна посока, Те (Бог и коня) се спрели в незнаен край където селяните много обичали да следват.
Те били истински последователи.
Тръгва някой на някъде и всички селяни го следват.
После друг кривне и те след него.
Така се озовавали в чужди ниви, легла, мъзета и всичко чуждо каквото се сетите.
Да-а…
Тези селяни били всеизвестни с последователността си в следването.

И щом Бог се появил в селото, веднага се намерил заобиколен от последователи.
Естествено селяните на минутата се информирали кой е срещу тях и като чули името „Бог“, последователност блеснала в очите им, заковани в гърба на Бог.

Отива Бог до поилото, селяните след него.
„Що ви е, бре!? – чуди се Бог. – Коня си ще поя…“
А те: „Хубав кон… Ще гледаме как го поиш.“
Отваря Бог бохчата да похапне, а селяните връз него да видят какво ще яде.
„Не сте ли виждали лук и сирене, бре хора?“ – чуди се Бог.
„По колко пъти сдъвкваш?“ – гледат го в устата и броят последователите.

Накрая Бог се примирил (както обикновено прави) и свикнал (освен в нужника) със следващите го тълпи.
А селяните го следвали, наблюдавали и питали за всичко.

„Е, ама вие много питате“ – често негодувал Бог.
„Искаме да станем като тебе“ – отвръщали селяните и попивали всичко от казаното и видяното.

Минало се не минало време (няколко години) и селяните почнали да си шушукат около Бог.
„Що си шушукате?“ – зачудил се Той.
„Ми като си Бог, чудеса можеш ли да правиш?“ – изплюли шушукането селяните.
„Е, че бива ли да не мога? Що за Бог ще съм ако едно чудо не мога да направя?“ – подсмихнал се той.

Селяните се отдръпнали в по-широк кръг и зачакали.
„Що има сега?“ – огледал кръга Бог.
„Чакаме чудо“ – потрили ръце селяните в приятно очакване.
„Ама то тъй не става – засмял се Бог – Всяко чудо си има времето.“
„Тъкмо де… Време е да докажеш че си Бог – изтъпанил се един селянин напред и му подал овчарска гега – На, ако ти трябва тояга“

Бог така се разсмял, че ако не била гегата щял да падне от смях:
„Мили последователи мои, за всичкото време през което ме следвахте, нищо от онова, което аз правех не ви направи като мене. Ако направя чудо, пак от мен ще е правенето а от вас гледането…“

След този ден шушукането все повече се чувало около Бог.
Имало и такива, които не искали чудо, а искали само да са близо до Бог и да се радват на компанията му. Те не били много, но точно с тях Бог не се чувствал самотен в тълпата от последователи.

Един ден той им рекъл:
„Вървете с мен да ви покажа Царството си. То не е далече.“
Мълвата веднага се разнесла – Бог ще показва царството си, което хич не е далече.

По ранни зори всички последователи били готови за път.
Вървели те, вървели докато стигнали до едно голямо синьо море.
Спрял се Бог на брега, заобиколен от последователите.
„А сега накъде? Къде е царството“ – зачудили се всички.
„Оттатък морето“ – засмял се Бог и тръгнал по водата.
„Чудо, чудо… чудо-о-о…“ – развикали се всички последователи.
Спрял се Бог (леко полюшван от вълните) и се обърнал към брега:
„Сега имате доказателсвото. Идвайте.“

По водата след Него тръгнали само онези с които Той не се чувствал самотен.

Приказката продължава, мили дечица.

Подобни писаници

Приказка за Градината (11) – за Родителя

Труден — Fri, 17 Jul 2009 20:21:09 +0000

Столът от селския площад, на който Бог си изпил лимонадата

И така Бог се завеял с вятъра по незнайни (за селяните) краища на света (градината).
И хоп – довеял се до една другоселска кръчма.
Седнал той до прозореца и се загледал към мегдана.
Кръчмата пълна – мегдана празен.
Взел си той столчето, излязал и седнал в средата на мегдана.
Селаните в кръчмата започнали да се побутват и да сочат към Бог:
„Кой е тоя бе, и кой вятър го довя у наше село?“

Станали от масите и излязли на мегдана.
„Кой си ти и кой вятър те довя у наше село?“ – попитал го кръчмаря.
„Ние сме Бог и това село не е ваше а наше -отвърнал Бог и добавил – Къде са ви децата, дечица мили?“

Такъв отговор може да се сравни само с валяк преминал през купчинки пръст и заличил ги както длан заличава написаното в пясъка.
Селяните стояли, мигали на парцали и се чудели какво значи този отговор. Естествено валираните им умове не стигнали до никакъв отговор за отговора и най-купчински го прехвърлили (отговора) върху личността на Бог: „Тоя не е у ред.“

Валираните умове никога не следват висините на Логиката (защото са плоски) и се движат по плоскостта на първичните връзки прищракващи в тях.

„Какво знаеш ти за децата ни и защо питаш за тях?“ – била първата прищракала умо-заключена връзка.

„След години ще ви изпратя себе си да ви каже, че вашите деца не са ваши. На тях ще кажа същото. И на техните деца същото ще кажа…“ – отвърнал Бог и си поръчал една лимонада.
Докато отпивал от нея (донесли му я след половин час) Бог погледнал в очите на селяните, а те били празни (от разбиране) като празната лимонадена бутилка, която върнал на кръчмаря.

„Та – решил да им помогне Бог – как казвате, че това село е ваше, ако вие не сте деца на родителите си и децата ви не са ваши и техните няма да са техни?“

Селяните мълчали и доизпразвали погледите си.

„Селото е на родителя, но в него има само деца. Къде е родителя, мили дечица?“ – Бог не вярвал, че този въпрос ще налее някакво разбиране в премазаното съзнание на селяните.

Лек ветрец преминал през мегдана.
Станал Бог и посочил стола:
„Този стол е за почивка и размисъл а не за опиване. Неговото място не е в кръчмата а на мегдана, който ви е наследство. Седнете и мислете за Родителя.“

Чуло се чаткане, но това не било от мислите на селяните а от копитата на кон, който отвеял Бог в незнайна (за селяните) посока на тяхното объркано съзнание.

Приказката продължава, мили дечица.

Подобни писаници

Приказка за Градината (10) – за тополата

Труден — Sun, 12 Jul 2009 10:32:59 +0000

Тополата с волния пух

Мили дечица,
Когато тази серия на приказката бе разказана за първи път пред приятелчетата от Truden Web Site, тя закъсня мно-о-о-го дълго.
Приказките може да закъснеят, отложат, задържат, забавят или обстоятелствено да се предвидят за по-късно време.
Но вие няма да се притеснявате, ако за известно време не виждате следващата серия на приказката.
Всичко е (пред)видяно.
Приказката също.
Което значи, че и вие ще я видите.

Ето сега виждате десетата серия, ама да не си мислите, че единадесетата трябва задължително да дойде утре?
Не, тя може да дойде вдруги ден, или в друг ден, но задължително (непременно, при всички случаи, винаги, сто процента) ще дойде.

* * *

В селото, където Бог учителствувал имало един луд.
Никой смеяч досега не е намерил корена на думичката „луд“.
И то е много естествено, защото лудостта няма корени.
(Питайте психиатрите)
Лудият е като пух от топола.
Нежен и ненужен.

Интересно дърво е тополата.
Не дава плод.
Тя дава сянка, шумолене и… пух.
Сянката е от слънцето.
Шумоленето от вятъра.
А пухът е от тополата.
Но тя се отказва от своето и го дава на вятъра, който като нестопяеми снежинки го носи под слънцето.
Пухът е много волно и свободно нещо.
Като лудия.
Или е обратното…?
Няма значение.
Всъщност има значение, ама няма значение…

„О, колко са глупави хората! – говорил си лудия – Добре, че съм луд и не съм като тях, нормално глупав.“
Това хората не чували, защото лудия си го говорил на себе си, а на тях казвал:
„Бог идва заради вас нормалните. Не ви ли е срам да Го мъчите?“
А хората се скъсвали от смях на лудите му приказки.
„Защо се смеете, бре нормалници!? Не разбирате ли какво ви казвам?“ – смеел се лудия заедно с тях, а онези още повече се заливали в смях.

Селяните обичали да се забавляват с лудия.
Пращали го при учителя за една кофа синтаксис, или го карали да се изкатери на най-високото дърво, за да провери дали е разцъфнала гравитацията.
Замеря ли го със запъртъци и му криели дрехите, докато се къпел в реката.

Лудият ходел гол из селото и викал:
„Хлябът на касапина капе от ножа му, а царя се наслеждава на унижението на шута си. От всички свои дела, човек прославя най-вече разпятието! Бог идва заради вас, а си тръгва с мен.“
И народът се смеел…
Смеел се на лудите приказки, но повече се смеел на голотата (бездрешието) на лудия.

Един ден намерили лудия под най-високата топола.
Мъртъв.
Държал в ръката си лист, а на него пишело:
„Най-безплодното дърво има най-свободното семе. Не се качвайте на високо. Вие не сте пух.“

Това били единствените луди думи, на които селяните не се изсмяли.
Не защото не ги разбирали (те никога не разбирали думите на лудия), а защото нямало на кого да стоварят смехът си.

Сковали един тополов ковчег, поставили тялото на лудия в него и цяло село тръгнало натъжено към гробищата.
На край селото ги срещнал Бог.
„Кого сте завили в тази топола и защо сте натъжени?“ – попитал ги Той.
„Лудият – отговорили Му – И за него тъжим.“
„Лудият го няма с вас, а тъжите за себе си.“ – отвърнал им Бог и си тръгнал.
„Quo vadis, Domine?“ – зачудили се селяните.
„Тръгваме си с вятъра“ – отвърнал Бог.

Дълги години след това носачите разказвали, как след Неговите думи, ковчегът олекнал в ръцете им.

Приказката продължава, мили дечица.

Подобни писаници

Приказка за Градината (9) – как се прави добро

Труден — Fri, 10 Jul 2009 09:52:57 +0000

Благодарствена картичка от спасеното куче

Така-а…
Ето че сме на деветата серия на нашата приказка, мили дечица.
Смехуването е много лесно нещо, и като всички други неща, изисква малко почивка.
Ми да.
Човек не си почива само от трудните, ами и от лесните неща.
Освен това, всички лесни неща, стават трудни, ако прекалено стръвно са спуснеш връз тях.
Затуй, мили дечица, никога не се настървявайте към нищо или срещу нещо.
Ще се уморите много бързо.

Обратно (напред) към приказката.
Тя продължава.

Една нощ, както си спял, Бог чул че някой го вика:
„Господи, помогни ми да правя добро!“
Бог веднага се надигнал в леглото да види кой го вика, ама нищо не видял в тъмницата.
„Бе, я да си легна, па на който му трябвам пак ще ме повика“ – помислил си Бог и се шмугнал обратно в леглото.
Естествено, всичко което Бог си помисли винаги се случва.
И той отново чул:
няма да го повтарям – чул същото.
Този път Бог въобще не се надигнал от постелята, ами направо отишъл на място, и що да види – един млад мъж стои на реката и го вика.
Застанал той до него и тихо го попитал нещо в смисъл на „какъв ти е проблема“.
Това много уплашило младия мъж и той подскокнал от изненада.
Огледал се младежът в тъмницата, ама никой нямало наоколо и само буйната река боботела в тихото.
(малко пояснение: естествено, не било тихо, защото реката боботела, но без боботенето си било много тихо даже)
Бог, по принцип (и точно поради този принцип) не бил много внимателен със страховете на хората.
Той и сега не е много внимателен…
„Вдигаш ме по никое време, викаш ме за помощ, а като съм тук, се плашиш“ – продумал му току в ухото Бог и младия мъж веднага се проснал по лице на земята.
„Господи, не знаех, че ще ме чуеш“ – изрекъл той най-човешкото оправдание.

Сега няма да разказвам на дълго и на широко техния разговор, щото в почти всички разговори има и лични неща, които може да се знаят само от Бог и тайните служби.
Смеячите също могат да знаят тия неща, но за да ги разкажат им трябва позволението на уторизираните органи и Бог.
Това вас не ви засяга, мили дечица.
Достатъчно ви е да знаете, че всички ваши тайни се пазят на най-скришни места и при Бог.

Нека се спрем на (продължим с) молбата на младия мъж.
Молбата била (цитирам):
Цитат:

Господи, помогни ми да правя добро!

„Добре – съгласил се да му помогне Бог. – Когато ти трябва помощ ме повикай, ама да знаеш че ще те чуя и хич да не се плашиш като дойда.“
Вие също трябва да знаете, мили дечица, че щом викате Бог, той ще ви чуе и трябва да сте много внимателни какво му викате или шептите (второто е за предпочитене)

Речено – сторено.
От тази нощ, винаги когато младият мъж искал да направи добро, но не знаел как, викал Бог на помощ.
Примерно, един ден той видял просяк на кръстопътя.
„Господи – помислил си той – колко ли трябва да дам, за да помогна на този просяк?“
На момента (даже преди това) Бог му отговорил:
„Един хляб струва десет стотинки (тогава хляба бил евтин), кило месо е лев и шейсет (всичко било евтино тогава), обувки – десет лева, риза – два и петдесет…“
Няма да изброявам всички артикули.
Направил си сметка младият мъж, колко да даде и колко да си остави, дал там колкото дал и си продължил по пътя.
Друг път минавайки край една река видял човек да се дави.
Спуснал се младежът към брега и се затюхкал:
„Господи не мога да плувам. Ако се спусна в реката и аз ще се удавя. Помогни ми, Господи.“
„Под моста има дълъг прът. Вземи го и го подай на клетника“ – веднага му дал идея Бог.
Удавника бил спасен и Бог си отишъл след дългите благодарности на единия и на другия.

Младият мъж работел за един чорбаджия, който имал много зло куче.
Значи, никой не можел да се приближи до това куче, щото захапката му била по-дълга от всяка дистанция.
Не веднъж се опитвал нашият добряк да се сприятели с кучето, но неуспешно.
Даже когато го хранел с най-вкусните мръвки, кучето първо захапвало ръката му, а после минавало на мръвката.

Един ден младият мъж се разхождал в тишината край боботещата река.
Изведнъж му се причуло скимтене на куче.
Огледал се той, и що да види – кучето на чорбаджията се дави в реката, подмятано от боботещите води.
Нашият приятел нямал никакво време за мислене.
Даже не си и помислил, че не може да плува, защото вече го знаел.
Спуснал се към мостчето, легнал на него и се навел над боботещата река, чакайки приближаващото се куче.
„Захапи, Шаро. Захапи!“ – викал младият мъж и държал ръката си ниско до водата.
Така и станало.
Видяло кучето ръка провесена над водата и „хам“, захапало яко и не пуска.
Стиснал зъби младият мъж и извадил кучето висящо на разкърварената му ръка.
После кучето го пуснало, разбира се, и докато младият мъж със сълзи на очите (от радост) си превръзвал ръката, до него се появил Бог.
„Този път не ме повика“ – съвсем без никаква обида казал Бог.
„Сигурно защото не съм си мислил, че правя добро, Господи“ – малко позамислен отговорил мъжът.
„Или защото не мислеше за себе си…“ – добавил Бог.

Тука свършва деветата серия на приказката, мили дечица.
Няма да слагам поучителен край, давайки отговор на чуденката.
Оставям отговора за вас.

Приказката продължава, мили дечица.

Подобни писаници

Приказка за Градината (8) – за произхода на всички езици

Труден — Mon, 06 Jul 2009 21:18:50 +0000

Началото на всички езици

На другия ден (след първия учебен час), отивайки към училището, Бог отдалече чул неизмерно голяма врява в класната килия.
Убързал (заскорил) той крачка и когато прекрачил прага на килията – що да види: един отличник налегнал клетия двойкаджия на килията и обезформя носа му…

„О! О! О…! – извикал към тях Бог – Какво произхожда тука!?”
Двамата мушмороци се вдигнали на крака, което за двойкаджията било много по-трудно, и виновно навели носове (единият от които кървящ и обезформен).

„Всичко започна със житото…” – понечил да обясни един ученик от класа, но отличника веднага го прекъснал:
„Ето… и тоя не знае! Не е правилно да се казва „със жито” ами „с жито”!”

„Аха…! Ясно!” – веднага си направил извода Бог.
„Я, ти ми кажи Трифончо (така се казвал отличника), колко „с-ъта” ще чуем от тебе, ако бързо, на три пъти изречеш „с жито”? Няма ли да чуем само половин „с” ?” – изсмял Бог.
„Съмнявгам се” – отговорил замислено Трифончо.
„Ами не се съмнявгай, ами го изречи!” – изкомандвувал му строго Бог, защото той съвсем не одобрявал когато някой се съмнявга.

„с жито,..жито,.жито” – бързо изрекал Трифончо и престанал да се съмнявга.

„Значи – отсякъл Бог – забравете за правилото „с” и „със”. И за да не се повтаря подобно обезформяне, – посочил той кърващия нос на двойкаджията – забравете и за „в” и „във”. Всеки може да слага колкото си иска „с” и „в”, защото това никак не променя смисъла, и не пречи на произносянето. Как сега този клетник с разбит нос ще произносе каквото и да е, колкото и вярно да е то?”

Така Бог и във втория си учебен час продължил да обогатява възможностите за Българското културно наследство.
Само отличниците не винаги ползват това неправило, което кара езиковедите да се съмнявгат, дали да се доверят на Бог и да го изключат от граматиката.

Тука е мястото да поговорим за това кой как се съмнявга.
Сигурно някои от вас си мислят, че неправилно изсмявам „съмнявга” вместо да кажа „съмнява”.
Ако се хващате за едната буквичка, искам да ви изсмея, че точно тя е затрила смисълът и го е направила човек да се съмнява, вместо да се съмнявга.

Както вече се смяхме в предните серии на приказката, Българите са най-добрите кореновачи на думичките.
Нищо не може да убегне на Българина, когато иска да го изкоренува, но по някога между нормалните Българи се срещат и отличници, които обезформят не само носове но и думички.

Думичката „съмнявам (се)”, мили дечица, произхожда от „съм” и „нявга”.
По времето когато Българите измисляли езика (който всички са ползвали, преди вавилонския строеж), те много точно ползвали корените, представките, надставките и съставките на думичките. Те никога (НИКОГА) не държали на членуването и всичките граматически правила. Граматиката е възникнала поради нужда от учителски работни места.

Ще ви разкажа за отличната промяна на „съмнявгам (се)”, но преди това искам да знаете, че всички думички в света произхождат от Български език.
Това много добре се знае от новите Български историко-води.

Никакви други езици не предат пред Българския език. Всякакви инсинуации (това също е българска дума), че някой друг език е по-велик от Българския са съмнявгашни.

Искате примери!?
Ето:
“car” на английски значи кола / автомобил и се произнося “кар”, което идва от Българското „карам (кола)” (не от „карам (се)”)
“stop” естествено идва от Българското „стоп”, което неправилно се изписва по пътните знаци с латински букви.

Всички (ВСИЧКИ) думички в чуждите езици са с български корен, освен една – „Мадара”.
Тази думичка, мили дечица идва от времето когато в България живял един англичанин, който много обичал да се хвали. Винаги, когато се опитвал да помисли, че е направил нещо правилно, той викал майка си да се похвали: „Mother – извиквал той – ду ю лайк ит?” – което значело „Мадар, харесваш ли го?”, от където му останал прякор „Мадара”.
И щото много обичал да се хвали, решил да си издяла в една скала портрет по време на лов. Този портрет естествено носи неговия прякор (защото изобразява него) и от там селото взело името „Мадара”.

О, щях да забравя да кажа, че mother на английски значи „майка”, която думичка (майка) неправилно се ползва от руснаците за „потник”, ама това идва от голямата загриженост на руските майки, които винаги питат децата си „облече ли си потника?”

Много се разсмях и не остана време да ви изсмея за „съмнявгам (се) ”, но приказката продължава мили дечица, и никой няма да се отърве от това изсмиване.

Приказката продължава, мили дечица.

Подобни писаници

Приказка за градината (7) – за граматиката

Труден — Fri, 03 Jul 2009 09:40:51 +0000

Час по граматика...

Така-а-а…
Приказката продължава-а-а-а…
Имате две възможности да свършите каквото има да вършите преди последното „а”.

Ама първо да поправя грешката от предната серия, че то без поправка – все едно не е имало грешка.

Там където е написано:
„Спуканата купчинка няма нИщо подобно с истинската купчинка.”
Да се чете:
„Спуканата купчинка няма нЕщо подобно с истинската купчинка.”

Естествено не може да няма „нищо подобно”, защото тогава ще са едно и също нещо.
Следователно правилно е да се каже, че „няма нещо подобно”.
Ако само нещо не е подобно, а останалите неща са подобни, то купчинките са различни, ама не много подобни.

И сега можем да продължим приказката.

Бог си построил Българската къща, и започнал да си мисли:
„То аз добре имам къща сега, ама само с къща не се живее в един дом. Трябва и работа (професия) да имам.”
И Бог решил да се професионализира в някаква работа.
Докато избирал полето на професионализиране, селяните си направили седянка и от дума на дума, се чуло издумване:
„Тоя новия съсед ще да е много начетен.”
(„Начетен” значи че някой чел, чел, чел, чел… и накрая се начел, но все още продължава да чете, за да поддържа начетеността си.
Същото като когато пиете, пиете, пиете, пиете… и накрая се напиете, но продължавате да пиете, защото ако спрете ще изтрезнете… искам да кажа пак ще ожаднеете и вече няма да сте напит.)

„Да бе-е-е…” – връщаме се към издумването от седянката.
„Ахъ… То съ видé по градинáта му, а и глей к’ва къща изникнá от нейя.” – затвърдил оформящото се общо мнение друг селянин.
„Шо не зеем да го напраим даскал?” – много естествено поникнала следващата издумка.
„Ней лошу да опсъдим това, ако имаме още две баклици от това” – чукнал по празната бъклица селянина от който тръгнало издумването.
„Яно, ма-а-а… Ще праим още две опсъждания. Наточи от същото!” – и Яна станала известна като главната причина Бог да стане даскал.
Щото никак не е важно обсъждането, а е важно дали има една Яна, която може да подкрепи идеята („спонсор”, демек).

Точно по същото време (на дебатите) Бог стигнал до извода, че най-ще му подхожда да е професионален даскал.
На сутринта той осъмнал пред даскалото, което било в ниското на горната махала.
Там с хляб и сол го посрещнали местните родители („местни” не се коренува от „месо” а от „място” с „е” и „ó” – „местó”, ама това е едно изключение в правилното коренуване на Българите).

И така започнал първия учебен ден на Бог.

Първото, което той казал на учениците било:
„Забравете за членуването (на думичките)!!!”
„Защо!?” – учудил се отличникът на килията, който се подготвял за езиковед.
„Ти си отличник и не знаеш, но поетите знаят, и не се водят от члена, ами от чувството за красота и ценности – отговорил му Бог, и посочил към поета на махалата – Я бе Стояне, я кажи едно хубаво стихотворение.”

Стоян още не се бил изправил, и над килията се понесла чудно красива поетична музика:
„Топла вечер е, звездите в синкав мрак се реят,
Вятър шепне във брезите, а те нежно пеят…”

„Стоп! – прекъснал го Бог. – Това е толкова хубаво, Стояне… – прочувствено издумал Бог – ама ние не сме на рецитал, ами в час по граматика. Дай ми пример с неправилно членуване в поезията… моля!”

Тука искам да покажа първата грешка на Бог в неговия първи учебен час.
Не е правилно да се каже „толкова хубаво”.
Все едно да кажете „различно хубаво”.
Колко е „толкова хубаво”?
Трябва да си опънете ръцете, за да покажете, нали.
Щото ако не си опънете ръцете, „толкова” става много различно.
Всеки има различно опъване, което значи различно хубаво.
Представете си, че на Иванчо баща му каже: „толкова хубаво”, а Иванчо го попита: „колко”, а баща му му отговори: „толкова” и си опъне ръцете, а Иванчо му каже: „щото моето опъване не е толкова хубаво”, а майка му каже: „като порастнеш по-голям от баща си, че имаш опъването на чичо си Петър”.

Виждате, че различното опъване е различно хубаво, и затова или трябва да покажете колко е хубаво (с опъване) или въобще да не го споменавате, защото всеки си мисли различни неща за хубавото.

Тази грешка на Бог, посяла грешно разбиране за „хубаво”, което е направило Пикасо много по-богат от Ван Гог. Но пък от друга страна, представете си, че Бог не беше сгрешил – нямаше да имаме Пикасо.
Значи всички грешки на Бог са правилни.

„…Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
Гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!…“

Това е Стоянчо с неговия пример за неправилно членуване.
„Ти, Стояне, сигурен ли си, че чича ти Ицо е написал „сводът”, а не „свода” – поглежда го божовито Бог.
„Да господин даскале. След време може и да го поправят, ама за сега е с пълен член – доволно се усмихва Стоянчо и допълва:

„Ах, мале – майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.”

„Врагът” вече напълно убеждава и последния отличник, че членуването е ненужно и грозно (не поетично) и всички дечица дружно изръкопляскват.

Бог, щастлив, че е допринесъл за културното наследство на България, си взема калпака и напуска първия си (най-дълъг) учебен час.
Децата излитат като ято гургулици на двора и във весел глъч удавят и последний пълен член на граматиката.

Приказката продължава, мили дечица.
(Ако не сте отличници, вие сте убедени, че Бог е бил прав. Принтирайте си тази приказка и я дайте на даскалите си по граматика)

Картинка от TheLifeOfJesus