Труден

Столът от селския площад, на който Бог си изпил лимонадата

И така Бог се завеял с вятъра по незнайни (за селяните) краища на света (градината).
И хоп – довеял се до една другоселска кръчма.
Седнал той до прозореца и се загледал към мегдана.
Кръчмата пълна – мегдана празен.
Взел си той столчето, излязал и седнал в средата на мегдана.
Селаните в кръчмата започнали да се побутват и да сочат към Бог:
„Кой е тоя бе, и кой вятър го довя у наше село?“

Станали от масите и излязли на мегдана.
„Кой си ти и кой вятър те довя у наше село?“ – попитал го кръчмаря.
„Ние сме Бог и това село не е ваше а наше -отвърнал Бог и добавил – Къде са ви децата, дечица мили?“

Такъв отговор може да се сравни само с валяк преминал през купчинки пръст и заличил ги както длан заличава написаното в пясъка.
Селяните стояли, мигали на парцали и се чудели какво значи този отговор. Естествено валираните им умове не стигнали до никакъв отговор за отговора и най-купчински го прехвърлили (отговора) върху личността на Бог: „Тоя не е у ред.“

Валираните умове никога не следват висините на Логиката (защото са плоски) и се движат по плоскостта на първичните връзки прищракващи в тях.

„Какво знаеш ти за децата ни и защо питаш за тях?“ – била първата прищракала умо-заключена връзка.

„След години ще ви изпратя себе си да ви каже, че вашите деца не са ваши. На тях ще кажа същото. И на техните деца същото ще кажа…“ – отвърнал Бог и си поръчал една лимонада.
Докато отпивал от нея (донесли му я след половин час) Бог погледнал в очите на селяните, а те били празни (от разбиране) като празната лимонадена бутилка, която върнал на кръчмаря.

„Та – решил да им помогне Бог – как казвате, че това село е ваше, ако вие не сте деца на родителите си и децата ви не са ваши и техните няма да са техни?“

Селяните мълчали и доизпразвали погледите си.

„Селото е на родителя, но в него има само деца. Къде е родителя, мили дечица?“ – Бог не вярвал, че този въпрос ще налее някакво разбиране в премазаното съзнание на селяните.

Лек ветрец преминал през мегдана.
Станал Бог и посочил стола:
„Този стол е за почивка и размисъл а не за опиване. Неговото място не е в кръчмата а на мегдана, който ви е наследство. Седнете и мислете за Родителя.“

Чуло се чаткане, но това не било от мислите на селяните а от копитата на кон, който отвеял Бог в незнайна (за селяните) посока на тяхното объркано съзнание.

Приказката продължава, мили дечица.

Благодарствена картичка от спасеното куче

Така-а…
Ето че сме на деветата серия на нашата приказка, мили дечица.
Смехуването е много лесно нещо, и като всички други неща, изисква малко почивка.
Ми да.
Човек не си почива само от трудните, ами и от лесните неща.
Освен това, всички лесни неща, стават трудни, ако прекалено стръвно са спуснеш връз тях.
Затуй, мили дечица, никога не се настървявайте към нищо или срещу нещо.
Ще се уморите много бързо.

Обратно (напред) към приказката.
Тя продължава.

Една нощ, както си спял, Бог чул че някой го вика:
„Господи, помогни ми да правя добро!“
Бог веднага се надигнал в леглото да види кой го вика, ама нищо не видял в тъмницата.
„Бе, я да си легна, па на който му трябвам пак ще ме повика“ – помислил си Бог и се шмугнал обратно в леглото.
Естествено, всичко което Бог си помисли винаги се случва.
И той отново чул:
няма да го повтарям – чул същото.
Този път Бог въобще не се надигнал от постелята, ами направо отишъл на място, и що да види – един млад мъж стои на реката и го вика.
Застанал той до него и тихо го попитал нещо в смисъл на „какъв ти е проблема“.
Това много уплашило младия мъж и той подскокнал от изненада.
Огледал се младежът в тъмницата, ама никой нямало наоколо и само буйната река боботела в тихото.
(малко пояснение: естествено, не било тихо, защото реката боботела, но без боботенето си било много тихо даже)
Бог, по принцип (и точно поради този принцип) не бил много внимателен със страховете на хората.
Той и сега не е много внимателен…
„Вдигаш ме по никое време, викаш ме за помощ, а като съм тук, се плашиш“ – продумал му току в ухото Бог и младия мъж веднага се проснал по лице на земята.
„Господи, не знаех, че ще ме чуеш“ – изрекъл той най-човешкото оправдание.
(още…)