...

Значи, вземате една чужда религия и нейните писания. (Не е нужно да ги четете или разбирате)
Събирате всички писания, които сте (и не сте) прочели в том I-ви, и казвате, че това е преди Бог да дойде.
После събирате всички писания от Ученици и следовници на Бог, и правите II-ри том, и казвате, че това е след като Бог е дошъл и преди отново да дойде.

Сега може да чакате Бог.

Какво, обидно ли ви се струва това сътворение на църковен Бог?
Е! Погледнете в църквата.
Виждате ли нещо по-различно да се е случило там, освен чакане на Бог, докато правим кръстоносни походи, трупаме пари за църквата, градим й палати и катедрали, в които да се събират повече църковници и… повече пари, разбира се.

Всички знаят моята любов към Бог.
Но не онзи бог, който църковниците чакат, а Онзи, Който твори Добро СЕГА, и който вижда доброто във всички хора, без разлика на цвят, църковност, религия, богатство, пол и другите там разлики.

Заговорих се за Бог в един НАУЧЕН форум.
Бях много добър докато казвах, че има Бог, но в момента в който казах, че Любовта на Исус е видна не само в християните, бях наказан със сто тояги омраза и 10 дни без право на охкане.
Имам здрава гърбина и здрав Дух, та нося на бой и омраза.

Та за Бог и Синовете му идеше дума в този разговор с българската наука.
А, и за Любовта на християните, която им е ЗАКОН за спасение.

Чакайте да ви кажа първо за Любовта (не случайно я пиша с главно „Л“, щото само тя може да се провикне от кръста „Прости им Господи (на убийците ми), защото те не знаят какво вършат“)

Та Този същия с Любовта, идва като Син-пратеник на Бога и казва: „Ето ви Закона на Отца, и ТРЯБВА да го спазвате, както спазвате дишането си, за да се пренесете в царството ми, което ми е дадено от Отца“
И какъв е този закон, питате вие.
Много кратък и НЕ-лесен (Труден) за изпълнение.

Цитирам:

Матея 22:36 Учителю, коя заповед е най-голяма в закона?
Матея 22:37 А Иисус му отговори: възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум:
Матея 22:38 тази е първа и най-голяма заповед;
Матея 22:39 а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си;
Матея 22:40 на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците.

Не е нужно да се учи 4 години теология, за да се знае Учението на Иисус, нали.
И най-простия поп може да запомни тия две заповеди, на които се крепи закона.
Който ги изпълнява ще има своето спасение.
ОБАЧЕ, църквата е сметнала това за НЕДОСТАТЪЧНО.
К’во е това учение, дето само с Любов ще се спасиш.
Трябва ти и Бог!
Е хубаво де, нали си го имаме?
Да, ама ако някой ти каже, че и друг Бог е дал такова учение, той ще гори в пъклото.

Като погледна църквата отстрани и ми прилича на Apple Inc. – иска да постави патентни права на Любовта и нейният приносител.
Ама ние си обичаме Иисус и без да слагаме авторски права на думите Му.
Още повече, че Той самият се отказва от тях:

Иоана 7:16 учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил;

И вижте колко изтънко им го добавя:

Иоана 7:17 който иска да върши волята Му, ще разбере, дали учението Ми е от Бога, или Аз от Себе Си говоря.

Демек, нали се разбрахме там с двете заповеди, ако вършите волята на Отца, със сигурност ще разберете дали ви лъжа с измислици. Един вид, ще дойдете, ще видите.
И хич да не си мислите, добавил Иисус, че ще отидете при Отца (и мен), само за дето ми викате господи, господи.
Я да го цитирам аз:

Матея 7:21 Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен.

Ето пак на тази воля, поставена като закон в две точки, набляга Синът.
Ми щото хората бързо забравят.
А поповете даже по-бързо.
Е, не всички попове де… и хора.

Та приказвам си аз с тия научни църковници, както и с вас, а те: „къ’в е тоя ню ейдж? Такова нещо няма място в науката“.
Чакай бе, викам аз, к’ва наука!? За любов говорим, за Иисус… да ги смятаме ли, да ги чертаем ли?
А те фрас, резнаха ми езика в научния форум (след десет дни ще ми го върнат обаче)

И ако искате да знаете, казвам им (преди да ме резнат) Иисус сам е казал, че не е единствен син на Бога, и всеки, който има Любовта на Бог е Негов Син.
А те: къде бе?
И аз почвам да цитирам, ама не можех да стигна далеч.
Ама на вас ще го изцитирам по-пълно.

Ето го от устата на Иисус:

Иоана 20:17 Иисус й казва: не се допирай До Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си; но иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог.

Ето и от Давид (и той е Син божи):

Псалтир 2:7 ще възвестя определението: Господ Ми каза: Син Мой си Ти; Аз днес Те родих

Че и синът на Давид е Син Божи (за Соломон иде реч):

1 Паралипоменон 22:7 И каза Давид на Соломона: сине, имах насърце да построя дом на името на Господа, моя Бог,
1 Паралипоменон 22:8 но биде към мене слово Господне и ми се каза: ти си пролял много кръв и си водил големи войни; ти не бива да градиш дом на името Ми, защото си пролял много кръв на земята пред лицето Ми.
1 Паралипоменон 22:9 Ето, ще ти се роди син: той ще бъде мирен човек; ще му дам спокойствие откъм всички околни врагове, затова името му ще бъде Соломон. В негови дни ще дам на Израиля и мир и спокойствие.
1 Паралипоменон 22:10 Той ще построи дом на името Ми и ще Ми бъде син, пък Аз нему – баща, и ще закрепя престола на царството му над Израиля довека.

Ама да не си мислите, че Бог е бил благосклонен към Соломон заради съградения храм?
Няма такова нещо.
При Бог няма шест-пет. Щом имаш Любов, значи си от Него.
И го казва ЛИЧНО в прав текст:

Откровение 21:7 Който побеждава, ще наследи тия неща; Аз ще му бъда Бог, и той ще Ми бъде син.

Та, ето ви мили приятели и мили църковници какво значи да си роден от Дух.
Ми то е толко просто – щом си роден в/от Дух, кой ще те роди? – Бог разбира се.
И щом Бог те ражда в/от Дух, какъв ти е Той? – правилноооо, Баща ти е.
А ти какъв си му? – Син
Жените да не се притесняват.
И те са синове,че да не се караме кой в кухнята и кой за дърва.

И така…
Пазете закона!
Две точки са и не са трудни за помнене.
1-во Любов към Бог
2-ро Любов към ближния.

Всичко е в тия две точки; Любов в двете, Бог в Първата и нас във втората.
Ако има недоволни, то е защото не мислят за Любов, Бог и за нас, а за себе си.

Подобни писаници

• Запазените права на църквата (1)
• Онзи Който Съм (7)
• Приказка за Градината (13) – за играта (0)
• Приказка за Градината (12) – за последователите (5)
• Приказка за Градината (11) – за Родителя (1)

Законопроектът на МВР за изменение и допълнение на Закона за електронните съобщения, който предвижда въвеждането на тотален контрол на телефонните разговори и интернет от МВР, беше приет на първо четене от парламентарната комисия по вътрешна сигурност и обществен ред.

Има два начина да задържиш вниманието на хората:
1) като ги накараш да те обичат
2) като ги накараш да те мразят

Ако хората можеха истински да обичат, щяха да са богове.
Остава втората възможност – накарай ги да те мразят, за да чуват какво им говориш.

Преди изборите направих всичко възможно да ме намрази мнозинството, но очевидно българското овчедушие не е способно дори на омраза.
Което е добре, щото това ви приближава към божият агнец, но както се вижда има още много да пасете и блеете в шепите си (за да не се чува, щото вече е опасно), преди да станете достойни за царството небесно.
Там обаче не приемат вкупом (на стада) а по единично.
Затова българите трябва да се научат да мислят личностно, а не стадно.

Преди изборите се опитвах да кажа на стадото, че овчата еуфория за овчар спасител е лъжлива.
Не може дебеловрат полицай да донесе нещо по-добро от дебела полицейска палка.
Първото гласуване по Закона за Електронните Съобщения доказа моята правота.
Надявам се, че сбъдването на това мое пророчество ще ви накара да ме намразите по-ЯКО и да внимавате в онова, което ви казвам.
Също се надявам, че полицаите в България вече ползват, без да са дочакали последното гласуване, възможността да ме следят от близо, и ще сложат папката ми на видно място, така че да им е лесно да следят какво казвам.

Та, мили мои овчици, нека ви разкажа една истинска случка в „бъдеще време“.
Слагам кавички, защото никоя овца няма бъдеще.
Бъдещето е нещо неизвестно.
При овцата всичко е известно до последният й ден – стригане, доене, чеверме.

- – -

- Бе-е-е… – казала овцата
- Не „бе“, ами „ма“ -поправила я дружката й – Всички овце са женски, за да са лесни за работене.
„Ох как обичам да ме работят…“ – помислила си тя.
- Добре МА. Исках да изблея нещо за удобството, което ни мисли овчарят.
„И аз… И аз си мисля същото“
- ОК, блей – спряла да пасе дружката и интелигентно настроила овчия си поглед, впит във вимето на приятелката й.
„Дали е силикон?“ – помислила си със завист тя.
- Ще ни маркират – споделила Дунда.
„Тая да не е обратна“ – усетила погледа й.
- Нали вече ни резнаха ушите – учудила се Мара – И какво общо има това с удобството ни?
„Упс, тая ще ме помисли за обратна“ – дискретно отместила погледа си.
- Резването на ушите е за удобство на овчаря (да ни разпознава), но той е измислил нещо и за наше удобство.
„Ми то при тая липса на овни, всяка може да обърне резбата“
- Бе-е-е… – израдвала се Мара – пич.
„Пич, ама не е овен, и как да не обърна резбата при тая суша“
- Не! ЧИП… – поправила я Дунда.
„Макар, че точно сега ми трябва един истински пич… Какво си мислех за резбата…?“
- WTHF…? Cheap? – учудила се Мара
„Секс… Сеx… Sex… и чалга…“
- No. Chip. – поправила я Дунда.
„Тая си мисли за SEX… И аз…“
- Да не ми блееш за онази библейска история с печата на дзвера?
„И тя май си мисли за секс“
- Що не вземем да извъртим един секс? – продумала Дунда
„Упс… това трябваше да си го помисля, не да го казвам“
- Fuck you, baby… I really mean it. – скокнала й Мара
„I like it the cheap way“
- Всички овчари са педераси – отбелязала Дунда със страстна въздишка…
„The hell with their chip. I also like it this way.“
- Затова и не чакаме на тях, деар. И сами можем да се работим.

- – -

Както виждате няма бъдеще в тази история, мили мои овчици.
Но за в бъдеще ще трябва да ви чета правата преди да коментирате.

Имате право да мълчите.
Всичко, което кажете или напишете, може да бъде използвано срещу вас по Закона за Електронните Съобщения.

Подобни писаници

• Как да си направим Бог (1)
• Приказка за Градината (13) – за играта (0)
• Приказка за Градината (12) – за последователите (5)
• Приказка за Градината (11) – за Родителя (1)
• Приказка за Градината (10) – за тополата (9)

Аромата на Играта

Днешното продължение на приказката ще бъде за най-най-малките ми Приятели.
И за Бог, естествено.
Аз знам, че много от вас са питали майките и бащите си за Бог.
Да де… Не защото не знаете, а за да ги изпитате.
Или по-скоро да си поиграете с мама и тате на въпроси и отговори.
Хе-хе…
Много са смешни отговорите на възрастните, нали.
Колкото по-възрастен, толкова по-смешно.
„Бог, бабиното, е един мноооого стар белобрад дядо, който живее на небето”
или
„Бог, маминото, е ДУХ. Какво е Дух ли? Ми как да ти кажа… ДУХ.”
А сега де…
Ама никое добро дете не се смее (гласно) на тези обяснения.
Защото децата обичат (с голямо „О”) всички свои близки и не искат да ги наранят със смеха си.

Децата знаят какво е Бог, ама искат да си го обяснят с думички, и понеже вярват на думите на големите те винаги се обръщат към тях, когато им потрябва думичка или значение.

Ако питате мен, Мили Дечица, ще ви кажа:
Никога, ама НИКОГА не ползвайте думичка за Бог.

Вие най-добре знаете, че една игра може да има име, но никога не може да бъде разказана.
Играта трябва да се играе и едва тогава можем да я уестим.
Защото играта ни се разказва сама, докато я играем.
(Възрастните много добре го знаят и точно за това казват „Разказа ни се играта”)

Така е и с Бог.
Трябва да се приема като игра.
Ама не да казвате „Ще играем на Бог”, щото да играеш на нещо не е истинско.
Истинското е да играеш с нещо.
Да играеш на войници не е като да играеш с войници, а?
Аааааа…
Едно е да се правиш на войник, а съвсем друго е да играеш с ИСТИНСКИ войник.

Значи Бог е нещо като игра.
Играта никой не я вижда, нали?
Виждат се само тези които играят и колкото по-хубаво играят, толкова по-хубава е играта.
И колкото повече обичаме една игра, толкова по-ни е добре в нея и не ни се иска да се приберем в къщи, в тези малки стаи, пълни с глупави играчки и джунджурийки за възрастни.

Играта е най-ама НАЙ-хубавото нещо.
Така е и с Бог.
Той е НАЙ-НАЙ-НАЙ-Хубавото нещо от всички неща на този свят.
Защото е НАЙ-НАЙ-НАЙ-Хубавата игра в целия свят за всички времена.
Ама нали се разбрахме, никога да не казвате „Хайде да играем на Бог”.
Казвайте „Хайде да играем с Бог”.
Не, не!
И това не казвайте.
Само си го помислете.
Даже ако не си го помислите ще е най-добре.
Направо започвайте играта.
Как се играе ли?
Е, хайде сега…
Това не е въпрос на малко дете.
Децата не питат как да играят.

И никога повече не питайте възрастните какво е Бог.
Те не знаят, но не се сещат да попитат вас.
А и нямат време дори за най-хубавото нещо на този свят, играта.

А аз трябва да свършвам с това продължение на приказката, щото да остане малко време и за игра.

Играта продължава, Мили Дечица.

Подобни писаници

• Приказка за Градината (12) – за последователите (5)
• Приказка за Градината (11) – за Родителя (1)
• Как да си направим Бог (1)
• Приказка за Градината (16) – за Хората и човеците (0)
• Приказка за Градината (15) – за Доброто, което не познаваме (0)

Стръвни последователи

И така, след като коня отвеял Бог в незнайна посока, Те (Бог и коня) се спрели в незнаен край където селяните много обичали да следват.
Те били истински последователи.
Тръгва някой на някъде и всички селяни го следват.
После друг кривне и те след него.
Така се озовавали в чужди ниви, легла, мъзета и всичко чуждо каквото се сетите.
Да-а…
Тези селяни били всеизвестни с последователността си в следването.

И щом Бог се появил в селото, веднага се намерил заобиколен от последователи.
Естествено селяните на минутата се информирали кой е срещу тях и като чули името „Бог“, последователност блеснала в очите им, заковани в гърба на Бог.

Отива Бог до поилото, селяните след него.
„Що ви е, бре!? – чуди се Бог. – Коня си ще поя…“
А те: „Хубав кон… Ще гледаме как го поиш.“
Отваря Бог бохчата да похапне, а селяните връз него да видят какво ще яде.
„Не сте ли виждали лук и сирене, бре хора?“ – чуди се Бог.
„По колко пъти сдъвкваш?“ – гледат го в устата и броят последователите.

Накрая Бог се примирил (както обикновено прави) и свикнал (освен в нужника) със следващите го тълпи.
А селяните го следвали, наблюдавали и питали за всичко.

„Е, ама вие много питате“ – често негодувал Бог.
„Искаме да станем като тебе“ – отвръщали селяните и попивали всичко от казаното и видяното.

Минало се не минало време (няколко години) и селяните почнали да си шушукат около Бог.
„Що си шушукате?“ – зачудил се Той.
„Ми като си Бог, чудеса можеш ли да правиш?“ – изплюли шушукането селяните.
„Е, че бива ли да не мога? Що за Бог ще съм ако едно чудо не мога да направя?“ – подсмихнал се той.

Селяните се отдръпнали в по-широк кръг и зачакали.
„Що има сега?“ – огледал кръга Бог.
„Чакаме чудо“ – потрили ръце селяните в приятно очакване.
„Ама то тъй не става – засмял се Бог – Всяко чудо си има времето.“
„Тъкмо де… Време е да докажеш че си Бог – изтъпанил се един селянин напред и му подал овчарска гега – На, ако ти трябва тояга“

Бог така се разсмял, че ако не била гегата щял да падне от смях:
„Мили последователи мои, за всичкото време през което ме следвахте, нищо от онова, което аз правех не ви направи като мене. Ако направя чудо, пак от мен ще е правенето а от вас гледането…“

След този ден шушукането все повече се чувало около Бог.
Имало и такива, които не искали чудо, а искали само да са близо до Бог и да се радват на компанията му. Те не били много, но точно с тях Бог не се чувствал самотен в тълпата от последователи.

Един ден той им рекъл:
„Вървете с мен да ви покажа Царството си. То не е далече.“
Мълвата веднага се разнесла – Бог ще показва царството си, което хич не е далече.

По ранни зори всички последователи били готови за път.
Вървели те, вървели докато стигнали до едно голямо синьо море.
Спрял се Бог на брега, заобиколен от последователите.
„А сега накъде? Къде е царството“ – зачудили се всички.
„Оттатък морето“ – засмял се Бог и тръгнал по водата.
„Чудо, чудо… чудо-о-о…“ – развикали се всички последователи.
Спрял се Бог (леко полюшван от вълните) и се обърнал към брега:
„Сега имате доказателсвото. Идвайте.“

По водата след Него тръгнали само онези с които Той не се чувствал самотен.

Приказката продължава, мили дечица.

Подобни писаници

• Приказка за Градината (13) – за играта (0)
• Приказка за Градината (11) – за Родителя (1)
• Как да си направим Бог (1)
• Приказка за Градината (16) – за Хората и човеците (0)
• Приказка за Градината (15) – за Доброто, което не познаваме (0)

Столът от селския площад, на който Бог си изпил лимонадата

И така Бог се завеял с вятъра по незнайни (за селяните) краища на света (градината).
И хоп – довеял се до една другоселска кръчма.
Седнал той до прозореца и се загледал към мегдана.
Кръчмата пълна – мегдана празен.
Взел си той столчето, излязал и седнал в средата на мегдана.
Селаните в кръчмата започнали да се побутват и да сочат към Бог:
„Кой е тоя бе, и кой вятър го довя у наше село?“

Станали от масите и излязли на мегдана.
„Кой си ти и кой вятър те довя у наше село?“ – попитал го кръчмаря.
„Ние сме Бог и това село не е ваше а наше -отвърнал Бог и добавил – Къде са ви децата, дечица мили?“

Такъв отговор може да се сравни само с валяк преминал през купчинки пръст и заличил ги както длан заличава написаното в пясъка.
Селяните стояли, мигали на парцали и се чудели какво значи този отговор. Естествено валираните им умове не стигнали до никакъв отговор за отговора и най-купчински го прехвърлили (отговора) върху личността на Бог: „Тоя не е у ред.“

Валираните умове никога не следват висините на Логиката (защото са плоски) и се движат по плоскостта на първичните връзки прищракващи в тях.

„Какво знаеш ти за децата ни и защо питаш за тях?“ – била първата прищракала умо-заключена връзка.

„След години ще ви изпратя себе си да ви каже, че вашите деца не са ваши. На тях ще кажа същото. И на техните деца същото ще кажа…“ – отвърнал Бог и си поръчал една лимонада.
Докато отпивал от нея (донесли му я след половин час) Бог погледнал в очите на селяните, а те били празни (от разбиране) като празната лимонадена бутилка, която върнал на кръчмаря.

„Та – решил да им помогне Бог – как казвате, че това село е ваше, ако вие не сте деца на родителите си и децата ви не са ваши и техните няма да са техни?“

Селяните мълчали и доизпразвали погледите си.

„Селото е на родителя, но в него има само деца. Къде е родителя, мили дечица?“ – Бог не вярвал, че този въпрос ще налее някакво разбиране в премазаното съзнание на селяните.

Лек ветрец преминал през мегдана.
Станал Бог и посочил стола:
„Този стол е за почивка и размисъл а не за опиване. Неговото място не е в кръчмата а на мегдана, който ви е наследство. Седнете и мислете за Родителя.“

Чуло се чаткане, но това не било от мислите на селяните а от копитата на кон, който отвеял Бог в незнайна (за селяните) посока на тяхното объркано съзнание.

Приказката продължава, мили дечица.

Подобни писаници

• Приказка за Градината (13) – за играта (0)
• Приказка за Градината (12) – за последователите (5)
• Как да си направим Бог (1)
• Приказка за Градината (16) – за Хората и човеците (0)
• Приказка за Градината (15) – за Доброто, което не познаваме (0)

Тополата с волния пух

Мили дечица,
Когато тази серия на приказката бе разказана за първи път пред приятелчетата от Truden Web Site, тя закъсня мно-о-о-го дълго.
Приказките може да закъснеят, отложат, задържат, забавят или обстоятелствено да се предвидят за по-късно време.
Но вие няма да се притеснявате, ако за известно време не виждате следващата серия на приказката.
Всичко е (пред)видяно.
Приказката също.
Което значи, че и вие ще я видите.

Ето сега виждате десетата серия, ама да не си мислите, че единадесетата трябва задължително да дойде утре?
Не, тя може да дойде вдруги ден, или в друг ден, но задължително (непременно, при всички случаи, винаги, сто процента) ще дойде.

* * *

В селото, където Бог учителствувал имало един луд.
Никой смеяч досега не е намерил корена на думичката „луд“.
И то е много естествено, защото лудостта няма корени.
(Питайте психиатрите)
Лудият е като пух от топола.
Нежен и ненужен.

Интересно дърво е тополата.
Не дава плод.
Тя дава сянка, шумолене и… пух.
Сянката е от слънцето.
Шумоленето от вятъра.
А пухът е от тополата.
Но тя се отказва от своето и го дава на вятъра, който като нестопяеми снежинки го носи под слънцето.
Пухът е много волно и свободно нещо.
Като лудия.
Или е обратното…?
Няма значение.
Всъщност има значение, ама няма значение…

„О, колко са глупави хората! – говорил си лудия – Добре, че съм луд и не съм като тях, нормално глупав.“
Това хората не чували, защото лудия си го говорил на себе си, а на тях казвал:
„Бог идва заради вас нормалните. Не ви ли е срам да Го мъчите?“
А хората се скъсвали от смях на лудите му приказки.
„Защо се смеете, бре нормалници!? Не разбирате ли какво ви казвам?“ – смеел се лудия заедно с тях, а онези още повече се заливали в смях.

Селяните обичали да се забавляват с лудия.
Пращали го при учителя за една кофа синтаксис, или го карали да се изкатери на най-високото дърво, за да провери дали е разцъфнала гравитацията.
Замеря ли го със запъртъци и му криели дрехите, докато се къпел в реката.

Лудият ходел гол из селото и викал:
„Хлябът на касапина капе от ножа му, а царя се наслеждава на унижението на шута си. От всички свои дела, човек прославя най-вече разпятието! Бог идва заради вас, а си тръгва с мен.“
И народът се смеел…
Смеел се на лудите приказки, но повече се смеел на голотата (бездрешието) на лудия.

Един ден намерили лудия под най-високата топола.
Мъртъв.
Държал в ръката си лист, а на него пишело:
„Най-безплодното дърво има най-свободното семе. Не се качвайте на високо. Вие не сте пух.“

Това били единствените луди думи, на които селяните не се изсмяли.
Не защото не ги разбирали (те никога не разбирали думите на лудия), а защото нямало на кого да стоварят смехът си.

Сковали един тополов ковчег, поставили тялото на лудия в него и цяло село тръгнало натъжено към гробищата.
На край селото ги срещнал Бог.
„Кого сте завили в тази топола и защо сте натъжени?“ – попитал ги Той.
„Лудият – отговорили Му – И за него тъжим.“
„Лудият го няма с вас, а тъжите за себе си.“ – отвърнал им Бог и си тръгнал.
„Quo vadis, Domine?“ – зачудили се селяните.
„Тръгваме си с вятъра“ – отвърнал Бог.

Дълги години след това носачите разказвали, как след Неговите думи, ковчегът олекнал в ръцете им.

Приказката продължава, мили дечица.

Подобни писаници

• Приказка за Градината (13) – за играта (0)
• Приказка за Градината (12) – за последователите (5)
• Приказка за Градината (11) – за Родителя (1)
• Приказка за Градината (9) – как се прави добро (6)
• Апокрифна приказка (1)

Благодарствена картичка от спасеното куче

Така-а…
Ето че сме на деветата серия на нашата приказка, мили дечица.
Смехуването е много лесно нещо, и като всички други неща, изисква малко почивка.
Ми да.
Човек не си почива само от трудните, ами и от лесните неща.
Освен това, всички лесни неща, стават трудни, ако прекалено стръвно са спуснеш връз тях.
Затуй, мили дечица, никога не се настървявайте към нищо или срещу нещо.
Ще се уморите много бързо.

Обратно (напред) към приказката.
Тя продължава.

Една нощ, както си спял, Бог чул че някой го вика:
„Господи, помогни ми да правя добро!“
Бог веднага се надигнал в леглото да види кой го вика, ама нищо не видял в тъмницата.
„Бе, я да си легна, па на който му трябвам пак ще ме повика“ – помислил си Бог и се шмугнал обратно в леглото.
Естествено, всичко което Бог си помисли винаги се случва.
И той отново чул:
няма да го повтарям – чул същото.
Този път Бог въобще не се надигнал от постелята, ами направо отишъл на място, и що да види – един млад мъж стои на реката и го вика.
Застанал той до него и тихо го попитал нещо в смисъл на „какъв ти е проблема“.
Това много уплашило младия мъж и той подскокнал от изненада.
Огледал се младежът в тъмницата, ама никой нямало наоколо и само буйната река боботела в тихото.
(малко пояснение: естествено, не било тихо, защото реката боботела, но без боботенето си било много тихо даже)
Бог, по принцип (и точно поради този принцип) не бил много внимателен със страховете на хората.
Той и сега не е много внимателен…
„Вдигаш ме по никое време, викаш ме за помощ, а като съм тук, се плашиш“ – продумал му току в ухото Бог и младия мъж веднага се проснал по лице на земята.
„Господи, не знаех, че ще ме чуеш“ – изрекъл той най-човешкото оправдание.

Сега няма да разказвам на дълго и на широко техния разговор, щото в почти всички разговори има и лични неща, които може да се знаят само от Бог и тайните служби.
Смеячите също могат да знаят тия неща, но за да ги разкажат им трябва позволението на уторизираните органи и Бог.
Това вас не ви засяга, мили дечица.
Достатъчно ви е да знаете, че всички ваши тайни се пазят на най-скришни места и при Бог.

Нека се спрем на (продължим с) молбата на младия мъж.
Молбата била (цитирам):
Цитат:

Господи, помогни ми да правя добро!

„Добре – съгласил се да му помогне Бог. – Когато ти трябва помощ ме повикай, ама да знаеш че ще те чуя и хич да не се плашиш като дойда.“
Вие също трябва да знаете, мили дечица, че щом викате Бог, той ще ви чуе и трябва да сте много внимателни какво му викате или шептите (второто е за предпочитене)

Речено – сторено.
От тази нощ, винаги когато младият мъж искал да направи добро, но не знаел как, викал Бог на помощ.
Примерно, един ден той видял просяк на кръстопътя.
„Господи – помислил си той – колко ли трябва да дам, за да помогна на този просяк?“
На момента (даже преди това) Бог му отговорил:
„Един хляб струва десет стотинки (тогава хляба бил евтин), кило месо е лев и шейсет (всичко било евтино тогава), обувки – десет лева, риза – два и петдесет…“
Няма да изброявам всички артикули.
Направил си сметка младият мъж, колко да даде и колко да си остави, дал там колкото дал и си продължил по пътя.
Друг път минавайки край една река видял човек да се дави.
Спуснал се младежът към брега и се затюхкал:
„Господи не мога да плувам. Ако се спусна в реката и аз ще се удавя. Помогни ми, Господи.“
„Под моста има дълъг прът. Вземи го и го подай на клетника“ – веднага му дал идея Бог.
Удавника бил спасен и Бог си отишъл след дългите благодарности на единия и на другия.

Младият мъж работел за един чорбаджия, който имал много зло куче.
Значи, никой не можел да се приближи до това куче, щото захапката му била по-дълга от всяка дистанция.
Не веднъж се опитвал нашият добряк да се сприятели с кучето, но неуспешно.
Даже когато го хранел с най-вкусните мръвки, кучето първо захапвало ръката му, а после минавало на мръвката.

Един ден младият мъж се разхождал в тишината край боботещата река.
Изведнъж му се причуло скимтене на куче.
Огледал се той, и що да види – кучето на чорбаджията се дави в реката, подмятано от боботещите води.
Нашият приятел нямал никакво време за мислене.
Даже не си и помислил, че не може да плува, защото вече го знаел.
Спуснал се към мостчето, легнал на него и се навел над боботещата река, чакайки приближаващото се куче.
„Захапи, Шаро. Захапи!“ – викал младият мъж и държал ръката си ниско до водата.
Така и станало.
Видяло кучето ръка провесена над водата и „хам“, захапало яко и не пуска.
Стиснал зъби младият мъж и извадил кучето висящо на разкърварената му ръка.
После кучето го пуснало, разбира се, и докато младият мъж със сълзи на очите (от радост) си превръзвал ръката, до него се появил Бог.
„Този път не ме повика“ – съвсем без никаква обида казал Бог.
„Сигурно защото не съм си мислил, че правя добро, Господи“ – малко позамислен отговорил мъжът.
„Или защото не мислеше за себе си…“ – добавил Бог.

Тука свършва деветата серия на приказката, мили дечица.
Няма да слагам поучителен край, давайки отговор на чуденката.
Оставям отговора за вас.

Приказката продължава, мили дечица.

Подобни писаници

• Приказка за Градината (13) – за играта (0)
• Приказка за Градината (12) – за последователите (5)
• Приказка за Градината (11) – за Родителя (1)
• Приказка за Градината (10) – за тополата (9)
• Апокрифна приказка (1)

***

Един ден, както си се разхождал по земята, Бог се натъкнал на една малка, но много разделена групичка от индивиди, които се опитвали да представляват общност (нация, народ или нещо от сорта)
Тези индивиди се били накупчили на тайфички с различни цветове но с един отенък – червено.
Синьото червенеело, кафявото напечено до червено, червеното много червено, турското и то червено (а не турско синьо, каквото се знаело по тия земи).

Приближил се Бог към индивидите и поздравил:
„Баксана, иншанлар!“
Ония попритихнали и се обърнали почудено.
„Мерхаба“ – смутено сменил поздрава Бог.
??? – гледали го индивидите.
„Юй гюнлер, аркадашлар“ – упорствал Бог.

Най после един индивид се измъкнал от отегченото раздразнение на чуждото вмешателство и се провикнал от другия край на тълпата.
„Тук е България е-е-ей. Говори на български!“
„Ha, vse o6te li e balgariq tuka?“ – стъписал се Бог, извадил си пи ди ейя да види коя дата сочи календара и замислено се почесал по главата.
Понадигнал се на пръсти, поогледал се и попитал:
„Нямате ли вече ДПС?“
„Има как да няма – обадил се току в ухото му един гладен Българин – Нали Доган разпределя порциите.“

Чак сега Бог кликнал какво става тук.
„Прегупирвате ли се?“ – попитал той.
??? – ново учудване.
„Политиците… прегупирвате си политиците, казвам. Предизборно…“
„Не бе! – предишният раздразнително отегчен индивид – Обсъждаме, че ТРЯБВА да гласуваме“ – натъртва на „ТРЯБВА“ вече не толкова отегчено, а почти разпалено.
„Браво! – окуражително възкликнал Бог – Гласувайте.“
„Ама всички“ – почти вкупом изревали индивидите.
„Всички, де. Няма какво да го обсъждате. Виждам, че сте го решили“ – съгласил се Бог.
„Ама трябва да се гласува“ – обадили се тия най-близо до Бог.
??? – този път учудването било на Бог.
Почнал притиснително да се оглежда, и мисълта, че нещо не е наред все по-дълбоко го зачовъркала.
„Не се чуди, щото ако не гласуваш, даваш гласа си на Доган“ – светнал го един индивид.
Не че спрял да се чуди, но за да излезе от положението на невежа Бог пламенно заявил:
„ОК, ще гласувам. За БСП.“
„НЕ, НЕ, НЕ, Не… не…е…“ – изревала тълпата от индивиди.
„Ако гласуваш за БСП, даваш гласа си на ДПС и вайсa-върса“ – бил моменталния отговор.
„Мммм… Синята коалиция“ – въодушевено сменил цвета Бог.
„Моментално даваш гласа си на бат’ Бойко“ – още по-въодушевено му отговорила тълпата.
„…и вайса-върса?“ – въпросително се огледал Бог.
„Точно така. Бързо схващаш.“ – похвалил го един индивид.
„АТАКА?“
„Вс едно не си гласувал за тях, щото ще се наведат на победителя“
„Зелените?“
„Глас за малките е глас за големите“
??? – пак се учудил Бог.
„Ако гласуваш за аутсайдер, гласът ти се разпределя за инсайдерите“

Главата на Бог вече пушела.
„ОК – уморено въздъхнал той – за кого да гласувам“
„Няма значение. Важното е да се гласува, ако си патриот и ако искаш да създадеш бъдеще на децата си.“
„Ако си истински родолюбец – подел друг индивид – трябва отговорно да пристъпиш към урната и да дадеш своя глас за България и Европа.“
„Трябва да покажем на света, че българският народ има отговорността и достойнството на равен партньор в Европейската Общност.“
„Стига са ни третирали като турска провинция…“
„Не бе, като руска…“
„Като съветска, бе!“
„Вън чифутите от България!“
„Не бе, турците…“
„България е наша!“
„Не бе, Македония…“
„Млъквай бе, пожарникар!“
„Ти ли ша ми кажещ, бе ватман!?“
„Мутра…“
„Гей..“
„О, вече триста и петдесето обещание да ми го хакнеш…“
„Я пуснете малко чалга, бе е-е-ей!“
„Частушки, частушки пуснете…“
„И газ…“
„И аванта…“
„Я дигни дамаджаната, бре..“
„И две три джамии…“

Всички някак си естествено забравили за Бог.
И Бог си тръгнал от България.

Подобни писаници

• Пак да кажа: НЯМА ДА ГЛАСУВАМ (1)
• Приказка за Градината (13) – за играта (0)
• Приказка за Градината (12) – за последователите (5)
• Приказка за Градината (11) – за Родителя (1)
• Приказка за Градината (10) – за тополата (9)

Свети Сисой имал сестра, която била много праведна жена.
Тя имала няколко деца (не помня колко точно) и много ги обичала, разбира се.
Грижила се за тях, въвеждала ги в божието слово, възпитавала ги с божиите заръки, учела ги на всичко, което една праведна майка може да научи децата си.

Незнайно как се случило, но един ден дяволът отмъкнал едно от децата й.
Минало се не минало време, дяволът отмъкнал още едно дете, и така докато на сестрата на Свети Сисой й останало само едно дете.
Едва тогава тя се сетила, че трябва да заключи портите на своята къща и най-грижливо да пази детето си от дявола.

Точно по това време светията решил да посети сестра си.
„Късно се сетил” – би добавил някой приятел, но за светиите никога за нищо не е късно.
Похлопал Свети Сисой на сестрината си порта, но отвътре се чуло само:
„Върви си по пътя, който и да си! Не отварям портите за никого.”

Светията извънмерно много се зачудил на негостоприемничеството на своята сестра.
Похлопал отново, но този път побързал да извика:
„Сестро, отвори ми, защото аз съм брат ти Сисой” – естествено и неумишлено пропуснал светейшеството си братът.

Сестра му въобще не си помислила, че брат й е закъснял, а просто се страхувала да не би дяволът да се е прикрил наоколо и да влезе скришом покрай бате Сисой:
„Никому не отварям, брате. Дяволът отвлече всичките ми деца, освен едно, и сега трябва да си го пазя (детето).” – провикнала се тя от чардака.

„ОК – казал светията – отивам да ги спася, но после да ми отвориш вратата! Чу ли?”
„Чух, само че къде ще го намериш дяволът?” – зачудила се сестрата на Свети Сисой, но той вече бързал към мястото на дявола.
Изправил се светията на брега на морето и се провикнал към дявола:
„Излез и върни сестрините ми дечица, дяволе!”
Никакъв отговор откъм морето не се чул.
„Излез, ти казвам, и върни дечицата, защото ще пусна въдицата” – заканил се вече много сериозно Свети Сисой.
Едва тогава дяволът се изсмял със своя дяволски смях:
„Ха-хе-хи-хо-хех…. никога на можеш да ме хванеш, и дечицата вече са си мои”

Това съвсем не ядосало светията, но той изпълнил заканата си и пуснал въдицата на дявола.
Естествено всеки ще захапе, когато един светия му пусне въдицата…
Дяволът също захапал, Свети Сисой много изкусно му отпуснал малко, после направил едно не много дълго водене с леки контри и накрая така го засякал, че го закачил за езика. А дяволът ни „хък” ни „мък”. Мълчи като извадено от морето дяволче, пред светията, и само очичките му молят за милост.

„Връщай дечицата!” – изкомандвувал му Свети Сисой.
„Ако ги върна, ще ме пуснеш ли обратно?” – почнал да се пазари дяволът.
„Ш’та върна – успокоил го светията – Какво ще да е това море без дявол в него. Давай дечицата!”
Тогава дяволът отворил голямата си уста и избълвал обратно децата на Сисоевата сестра.

Пуснал светията дявола обратно в морето, и му се заканил, че ако го види около сестрината си къща, ще му отреже езика, което е най-страшното (умъртвително) наказание за дявола. Дяволът както винаги обещал всичко, което му искат да обещае и далдисал обратно в морето.

Подбрал Свети Сисой дечицата пред себе си (за да ги надзирава) и право при сестра си.
Сестра му разбира се вече чула мълвата как брат й хванал дявола за езика и го очаквала пред широко отворените порти.

Яли те, пили (лимонада), веселили се и накрая сестрата попитала:
„Кажи ми бате, какво да направя ако дяволът пак започне да се навърта около децата ми?”

„О, не се занимавай с него, сестро. Само му покажи езика си, и той ще се сети.”

От тогава когато някой искал да се подиграе на дявола (или да го прогони), му показва езикът си (плези му се), но по-късно това почнало да се ползва за обща подигравка, докато един ден било обявено за много детинско.
Сега само децата напомнят с тази мимика, за разправията („разправия“ значи че нещо се прави от раз) на Свети Сисой с дявола.

Та, това е истинската приказка за Свети Сисой.

Подобни писаници

• Приказка за Градината (13) – за играта (0)
• Приказка за Градината (12) – за последователите (5)
• Приказка за Градината (11) – за Родителя (1)
• Приказка за Градината (10) – за тополата (9)
• Приказка за Градината (9) – как се прави добро (6)

Имало едно време…
и все още живеят
Принцът и Принцесата.

5 Декември 2006

Подобни писаници

• Отказвам се! (0)
• Граматическа несъвместимост (4)
• Как да си направим Бог (1)
• Божиите Хълмове (0)
• Калин Донков и Георги Константинов (снимка) (9)