Днес излизах с колата от фермата (в Йоханесбург) и току до портата срещам две черни жени.
Кимам им през прозореца на колата докато се разминаваме и в главата ми тутак си ми се отваря мъъъъъничка мисъл, като в медитация. Нали знаете, изведнъж хоп! чужда мисъл в твоята глава…
Та мисълта беше „Български жени“.
От де накъде пък африканските жени ще ми припомнят за Българските жени.
А де…
Правя едно кръгче около съседските ферми и пресрещам жените от другата страна.
Спирам колата и се усмихвам срущу тях, щото ако не се усмихвам ще вземат да се притеснят, че този бял мъж ще ги хване в някакво нарушение.
„Абе, гледам ви вас, пък се сетих за Българските жени и искам да ви щракна на една (или няколко) снимки“ – казвам им аз.
„Ооо, няма проблем. Снимай.“ – отговаря ми едната и намества всичко по нея да е на ред.
И аз снимам няколко пъти, но ви предлагам само две от снимките.
„Та какво си се присетил за Българските жени“ – пита ме другата.
Що пък да не си побъбря с жениците викам си.
„Я седнете да ви разкажа“ – каня ги на изсъхналата трева край пътя.
А те се смеят.
„Не може, щото трябва да свалим дървата от главите си, а после трябва двама мъже да ги вдигнат. Те нашите мъже край реката това правят, събират дърва и ни товарят.“
„Е, хайде тогава друг път ще ви разказвам, че то е дълга приказка“ – измъквам се леко аз, пожелавам им приятна разходка и запрашвам по своите си мъжки задачи.
