На тази старичка фотография има двама Български поети, които мнозина помнят и обичат – Калин Донков и Георги Константинов.
Можете ли да ги познаете на снимката?
Не би трябвало да ви е трудно.
Поетите са лесни за разпознаване 😉
– – –
Благодаря ти, че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта заробва.
Сега от мен внезапно се отказваш
от моите думи, жестове и книги.
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи
аз чувам звън на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено,
встрани от твоите прищевки странни.
И пак отляво е сърцето ми поместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам със възкръсване,
със музика от Моцарт
със Безкрая…
Ако не беше твоето ОТСЪСТВИЕ
щях да повярвам, че съм в Рая!
Георги Константинов
– – –
БЛУС
Съмнения, възторзи, страх
съдбата просто се развлича.
А теб след век те разпознах.
И само век ще те обичам!
Оттатък залеза, отвъд
нощта тъмнеят бариери.
Не иде прошка, нито съд…
Любима, събуди ме вчера!
В дълбочините земетръс
предвкусва свойта премиера.
Животът е опасно къс…
Побързай, целуни ме вчера!
Пропуква се безкрайността.
С греха ни ангел ще вечеря.
Подай стиха ми на свещта…
Не чакай: забрави ме вчера…
Калин Донков
П.С. Ползването на тази фотография без мое разрешение е забранено за някои смотаняци. За да не сбъркате в преценката за себе си, питайте ме.
Ей, това стихотворение много ми подхожда. Сигурно и на вас. ДАЛЕЧ ОТ ДЕЛНИЧНИЯ БИТ… Далеч от делничния бит, далеч от думи неразбрани – шосето като черен бинт превързва тихите ми рани. Един разлюшкан автобус извън мъглата ме извежда… И слизам на завоя пуст, повикан от една надежда. Сега със себе си вървя. Не нося шапка. Нито шлифер. И дъжд по моята глава почуква със потаен шифър. Той може би ще разбере защо се лутам без причина – дъждът, роднина на море, на горди облаци роднина… Аз също искам да летя. А все на дребно се пилея – между небето и… Прочети нататък »
http://www.facebook.com/#!/note.php?note_id=10150240245060054&id=100000321487374
Stir, предложената връзка не води до никъде. Или вече няма такава страница във Facebook, или е в недостъпен профил.
Прощавайте.ПОСЛЕДЕНТайно се плашим от всеки възторг неуверен.По е понятна тъгата – ненужна, но ярка.Всъщност светът ни, така справедливо измерен,просто не може на всеки да бъде по мярка.Нервно живеем – нервите станаха здрави.Празнично светим – а празникът пак ни прескача.Грижата само човек на човека подавакато излъскано в хиляди длани петаче.Колко наивно закривах от срам сининитеи по лицето лекувах тревожните знаци:мигар са малко онези юнаци, които,носят усмивката, както се носят мустаци!Нека, когато привърша с гнева си безвреден,като затръшна горчивата своя тетрадка,най-талантливият вече да не е най-беден,най-храбрият – да не живее най-кратко.Най-красивият да е поне веднъж обичан.Най-нежният да е най-сетне погален.Най-мъдрият размисъл съвсем… Прочети нататък »
Благодаря!
Много калинско стихотворение 🙂
Много ми харесаха тези стихотворения.. Ама много! Георги Константинов го знам (откакто една приятелка ми подари негова стихосбирка за мой рожден ден), а Калин Донков не го бях чувала.. Пропуск. Голям. Ама не е единствения със сигурност – аз съм си малко (всъщност доста) невежа по отношение на родната поезия.. а и на поезията въобще.
Та – мерси за този пост, Труден! Искрено благодаря.
П.С. Аз лично не мога да разпозная Поетите на тази снимка.. Макар че вярвам, че си прав – би трябвало да се разпознават лесно.. 🙂
Плевенски поети, Криси, как няма да ти харесват 😉
Калин Донков много нежно е прегърнал госпожицата в дясно, а над него е Георги Константинов, поставил ръка на рамото му.
Да се твърди, че двамата автори са „велики поети“ па било и български, е твърде голяма изсилване.
Къде се твърди, че са ВЕЛИКИ ПОЕТИ, бе ацетон?
Нас червеното знаме роди ни….