Дико беше потънал до гуша в лайна.
Буквално.
И ако дворният клозет на родната му къща в Дренково бе по-дълбок, отдавна щеше да се е налапал с лайната на цялата си рода.
Опипа гредата пред себе си. Не изглеждаше прогнила. Надигна се, прихвана я здраво с хлъзгавите си ръце и хоп, метна се по корем върху нея и повърна.
Душ.
Големият варел със слънчева вода бе предвидливо поставен до клозета.
Не от опасения, разбира се.
Щото преди тридесет години гредите на клозетния под са били пропити не с пикня и ляйняни изпарения а с ароматна смола.
Било е клозет за чудо и приказ.
Със сандъче за вестници и метличка в ъгъла.
На последното сапунисване водата свърши.
Изтри сапуна от себе си и се метна в лехата с мерудия.
Гол.
Изпразни дезодоранта, изплакна се на чешмата и легна на плочника пред къщата.
Нямаше как да знае дали миризмата е изчезнала.
Трябваше някой друг да му каже, но в обезлюденото село имаше само един луд, който миришеше на клозет и без да е падал в него.
Смееше се.
„Любовта, татковото е на село.“
С тези думи преди седем години баща му довърши бутилката с ракия.
Първата чашка бе за политиката, последната за любовта.
На село…
Точно тези бащини думи го бяха накарали да пропътува рано сутринта дългите километри от града до родното село.
Смееше се през сълзи.
***
Какво по дяволите…!?
Стан се дръпна от клавиатурата с погнусено втренчен поглед в монитора на компютъра си.
Трябваше да пише разказ за любовта.
Рози, детелини, червено, бяло, черно… малко златно жълто…
К‘во е това лайняно начало!?
„Любовта, татковото , е като безлюдно село. Далеч от хорски погледи, желания и страсти.“
Това беше краят на онзи разговор.
Не, не…
Имаше и още нещо.
„Тиха и празна, с аромат на изплъзващ ни се приятен спомен за детство.“
Нещо такова беше.
Стан погали клавиатурата на компютъра.
***
Дико се изправи и погледна към клозета.
Малка къщичка с прогнил под и лайна до гуша.
Вън от него, празно и тихо село.
