Да се научим да не мразим

Със синът ми решихме да пишем кратки разказжчета на различни теми.
Първата тема бе за Любовта.
Той написа едно разказче, и аз написах едно разказче.

Естествено втората тема е „Омразата“.
Та се замислих над нея.
Какво е Омразата?
Значи, всички смотаняци се впускат в дълбокомъдрени разсъждения и измислят дефиниции, които никога не покриват тяхната омраза.
Омразата, казват те е това, или онова, ама в никакъв случай не е усещането което често ме обладава и ме работи като на порно филм от всички страни и по всички начини.

Аз имам много простичко разбиране за омразата.
Човешката омраза се проявява към хора, които в миналото са извършили нещо лошо, което ние никога не бихме сторили.
Много често „лошото“ е наша лична преценка, та нека ползваме думичката „навредил“.
Някой ни е навредил в миналото.
Ето от това минало започва омразата.
Несъществуващото вече минало, е посяло днешната омраза, която е толкова жива, че може да убие.

Ако сте достатъчно интелигентни и се обърнете към миналото си, ще намерите поне пет причини да намразите себе си.
Но не го правите, защото си прощавате глупостта, която ви е водила в онова грешно минало.
А защо де не простим глупостта на онзи, когото мразим?

Има само три причини да не простим и да се потопим в омразата си.
1) Този когото мразим не е глупак и няма глупост в него, която да простим.
2) Ние обичаме да мразим.
3) Болно Его.

Ако приемем първата причина, това ще ни направи нас глупаци.
Всяко зло идва от глупост и невежество, и ако не знаем това, значи ние сме глупаците.
Много често казваме „не е глупав той, ами е готов за личния си интерес и майка си да продаде“.
Това е много глупаво мислене и цели да оправдае омразата ни.
Защото е много по-лесно да припишем на онзи когото мразим, интелектуални качества, които го отделят от глупостта. Изключвайки глупостта на другия (която е простима) ние му присаждаме липса на морал, заради което го мразим. 

Така вече омразата ни от глупост се превръща в морално неприемане на злото.
И нашата омраза става морално извисена.

Лично аз смятам, че втората причина да мразим е по-често срещаната.
Хората обичат да мразят.
Звучи парадоксално но е вярно.

Всяко чувство и емоция е носител на усещане за живот.
Животът ни всъщност е изтъкано платно от чувства и емоции.
Любов, омраза, радост, доволство, недоволство, страх, притеснения, завист, алчност, желания, страсти…
Всеки чужд или личен акт, преплетен в живота ни, е носител на чувства и емоции.
В този смисъл ние не градим живота си сами.
Другите го изграждат за нас.
Ние сами, не можем да си донесем радост или мъка.
Трябва ни поне един човек до нас, за да се случи някое от двете.
(Ако бяхме израстнали сами, не бихме знаели нищо от онова, което сме днес. Не бихме имали радост и мъка. Бихме били безгрижни.)
Животът ни като цивилизовани същества, идва от другите около нас.
Защо обаче сме благодарни за радостта и неблагодарни за мъката?
Не са ли те и двете нашият живот?

Та защо човек обича да мрази?
Защото много често животът на хората заприличва на празно ведро, без капчица чувство или емоция в него.
А когато няма чувства и емоции, човек не чувства че живее пълноценно.
И когато радостта липсва като спасение, хората посягат към омразата.
Защото човек изпаднал в емоционална и чувствена празнота винаги има под ръка някого, когото да вини за празният си или непълноценен живот.
Този „виновният“ става обект на омразата, която се явява като чувствена светлинка, даваща живот на мразещият.

Сигурно сте виждали хора опиянени от омраза.
Те всъщност са опиянени от живот.
След дългата празнота в живота им, омразата идва като внезапна глътка кислород, който прави кръвта да заври, носи еуфория и „радост“ от живота.
Затова някои хора обичат да мразят.

Третата причина да мразим е още по разпространена от първите две, защото в същността си Разумът (Егото) е болест. Болест на Духа.

Разумът не може да познае света без да съпоставя и сравнява.
Естествено не можем да сравняваме без да имаме знания (или информация), а знанията ни, това сме ние, Аз-ът.
АЗ е НАУЧЕН на онова, което е Добро и Зло, но то не помни кога това е научено и приема знанието за свое.
Моето добро, казва „Аз“, е ИСТИНСКОТО.
Във всяко морално сравнение, нашата страна е равностойна или превъзходна.
АЗ не харесва никое добро, така като харесва своето си ДОБРО.
И макар понякога да казваме, „защо не мога да съм като този добър човек“, ние не поставяме чуждата добрина като морално или интелектуално постижение, а като духовен дар.
Онова, което другите имат като дар, не засяга нашето его, защото то не е ЛИЧНА заслуга на другия. То е дар, нещо като дадена му милостиня, която го прави по-богат в някакво отношение.

Защо болното Его мрази?

Егото е продукт на традиции, култура, семейна и обществена среда, религия и образование.
Към тези горните, прибавете манипулативно привнесени ценности и морал.
Ако сте достатъчно интелигентни ще разберете, че гордеейки се със себе си, вие всъщност се гордеете като качествен продукт на обществото, в което сте израстнали.
Човек няма нищо свое, освен Душата си.
Всичко във вас е чуждо, но вие сте го приели за свое и сте го нарекли Аз.
Онова Истинското, което Сте, е заровено под чуждото знание и стремежи.

Както и да е, говорим за егото.

Егото обича да приема чуждо знание, като „знание, което е съгласно с моето разбиране“. Един вид, светът ми говори с моето знание.
Егото обича да възхвалява чужда мъдрост, но само ако тя е от някой, който е вън от живота му, някой далечен, който е бил НАДАРЕН.
В наше село няма мъдреци.

Егото се дразни от интелектуалното и духовно превъзходство на заобикалящите го близки и познати.
Това раздразнение ражда омразата.

Сигурен съм, че някои все още напират с въпроса „ама какво всъщност е омразата“ 🙂
Омразата е завист, ревност, осъдителност, непростимост, ярост и всичко което ви кара да се чувствате опиянени и доволни от преценката си за другия, при липсата на любов

Вече съм към края на тази писаница и като че все още не съм дал отговор на въпроса „Как да не мразим?“
Понеже омразата е глупост, само интелектът може да и се противопостави.
Ако искате да убиете чувство или емоция, анализирайте го много дълбоко.
Когато стигнете до връхчето на корена, ще видите, че то се храни със сокове от вас, а не отвън.