Лошото е, когато голямото его на политиците започне да си мисли, че по-добре от нас знае нашите интереси и пътя по който да ги защити.
Един от моите принципи беше „политиката не е за мен“.
Наруших този свой принцип, и станах един от учредителите на структурата на партия Възраждане в Чепеларе. Защото това беше според мен един прагматичен начин да работя за демокрацията в България. Прагматизмът надделя над принципите ми. Компромис.
Като член на Възраждане, имах честта да се запозная с депутатите Емил Янков и Ангел Георгиев от пловдивската структура, както и със самия Костадин Костадинов.
Когато гледаме нашите политици от екраните на телевизорите, повечето от нас ги виждат с предубедеността, която медиите са ни набутали в главите. А те са хора като нас, с нашите мечти, достойнства и слабости, и с много повече от нашите грижи и отговорности. Не трябва да ги съдим строго, но и не трябва да им цепим басма, както казваха старите хора в моето детство.
Та усещайки тази близост с лидерите, които коват съдбините на Родината, реших че мога да изразя мнение пред Костадин Костадинов, който ми бе дал личния си телефон, и в разговор във Viber му написах:
„Гъвкавост е да смекчим тона към опозиционните партии, което внушава на техните последователи и членове, че имаме общи политики с тях. Да говорим с извънпарламентарните партии, с които имаме общи допирни точки, създавайки по този начин общи коалиционни политики. Да накараме народа да ни вижда, не като единаци воюващи с патриотични лозунги, а като патриоти обединители на народа.
Хората с които говоря ни виждат като сянка на „Атака“, а теб сравняват с Волен Сидеров.
Народът ни все още не може да се отърве (и това е добре) от социалистическият образ на политиците в костюми, които говореха със загрижен за народа тон, и не им се налагаше да се противопоставят един на друг, защото нямаше опозиция.
За Българина, междупартийните кавги и борби са израз на борба за власт, а не на борба за доброто на народа.
И от това мислене идва слабата изборна активност, при която 2000 купени гласа решават изборния резултат.
Не можем да се надяваме на гласове като променяме народопсихологията, а само като я следваме и се нагаждаме към нея.
За да приеме нашите идеи, народът трябва да види нас като част от себе си, а не себе си като част от нас.“
Понеже след 24 години отсъствие от България, се бях сблъскал с избуялата българска обидчивост, изрично подчертах за Костадинов, че това е мнение, а не съвет. И въпреки това бях неприятно изненадан от ироничния отговор, в който ясно се четеше обидата, че го уча как да си води партията. И категорично ми бе показано, че разговорът с мен е приключен завинаги.
Разбирам, че не съм в кухнята на пикантната политика, разбирам че мнението ми може да е глупаво и смешно за изпечен политик като Костадинов, но къде остана политикът, който се вслушва в народа и разговаря с него.
Така и не разбрах в какво греша.
Не ми бе даден отговор, който да ползвам в работата си като партиен член. Не ми бе дадена посока, която да следвам. Останах с мнението си, което очевидно е неприемливо за лидерът на моята партия, без да знам защо.
Не съм обиден от това отношение. За мен онзи който ме обижда е смел човек, който не се страхува да ми каже в очите какво мисли за мен. Колко са хората, които имат смелостта да са откровени с нас?
Но съм разочарован да видя в уважаван от мен човек слабост, която е недопустима за лидер на третата партия в Народното събрание.
Знам, че много от моите приятели и опоненти във Facebook сега ще ми скочат с репликата „нали ти казах“.
А аз пак ще кажа:
Всички имаме его. Някои от нас по-малко, а други по-голямо. Голямото его е в известна степен положителна черта за политиците, защото голямото им его, отстоява нашите интереси. Лошото е, когато голямото его на политиците започне да си мисли, че по-добре от нас знае нашите интереси и пътя по който да ги защити.
И макар в много от случаите това да е вярно, политикът трябва да научи егото си на смирение и уважение към онези, които са го е избрали да им служи.
Та, ако някои от политиците прочетат това, бих искал да им кажа:
Уважаеми политици,
Когато говорите с някой от вашите избиратели, не го мислете като един глас в урната, а като гласът който ви е издигнал над няколкото хиляди купени и корпоративни гласове. Когато някой гласоподавател се опитва да ви каже нещо, изслушайте го, подтиснете затлъстялото си его и кажете „благодаря за обратната връзка, ще я имам предвид в своите решения“. В най-лошия случай, това ще е една от многото ви лъжи и неизпълнени обещания, а в най-добрия, едно прагматично отношение, което ви добавя още един глас в урната за следващите избори.
И понеже започнах с прагматизма, нека завърша с него.
Скъпи възрожденски приятели,
Народът се е наял до гуша с идеологии, европейски и патриотични ценности, и обещания за някогашна победа над народните предатели. Народът вече иска прагматични решения, които утре (най-късно догодина) да му сложат на масата поне един от обещаните плодове. Моите връстници няма да дочакат времето когато Възраждане ще има 51% от местата в Народното събрание, за да управлява България, и едва ли вярват, че и децата и внуците им ще дочакат това време. Не и докато посолството владее държавата с некоалиции и политически проекти. А посолството е яко. Толкова яко, че ако реши ще ни даде властта, за да ни провали и изтрие от политическата карта на България.
Време е за прагматична политика.
Така мисля аз.
Такова е моето мнение, и се надявам да не ви е повод отново да ме блокирате, разприятелите и бележите като поредния предател във Възраждане.
