Оправдавах се със заетостта си. Много работа, обещания, ангажименти…
Днес като си помислих няколко минути, ми светна, че цялата ми тази заетост е всъщност бягство от прозаичната човещина.
Човек е много прозаично същество.
А когато се прави на душевно и интелектуално извисен, човек е просто… просто… ПЛАГИАТ.
Да!
Повечето човеци (хората са само 1%) имат представа за ценностите и душевността, от книжките прочетени между две кюфтета.
„О-о, колко красиво (или точно) го е написал! – мисли си човечецът – Все едно, че аз съм го казал(а)“
И става душевен плагиат…
Човеците даже не могат да се докоснат до посредствеността си.
Клишетата са станали удобни кресла от които човеците самодоволно оглеждат околността.
За тях няма вътрешност, а само околност.
Всичко е ОКОЛО тях.
За „вътре“ не се сещат, защото там е книжна пустота.
Пустиня от думи, папагалски заучени и поставени между златните корици на невежеството.
Стиховете се пишат с малки букви и няколко запетаи.
Прозата е бълвоч, подправен с непознати чуждици и жаргон, който днес е белег за интелигентност.
„Креативността“ на помиярите…
Вече не мога да прокарам граница между доброто си и лошото настроение.
Забил съм се в дърводелството, защото дървото има характер интересен за общуване.
И няма его, и не говори (простотии), и се подчинява (до някъде) на логиката и красотата.
Една „приятелка“ от Facebook обяви, че ще трие приятелите си (!)
Даде им шанс да защитят „приятелството“ си…
„Идиокраси“ е много добър филм.
Случва ми се всеки ден.
Получавам нежелани писма в които ми предлагат по-голям пенис, по-големи цици, намалено тегло, дипломи за висше образование, страхотен секс (и хапчета за секс), евтини джунджурийки, пиратски програми, опрощение от Бог, биснес успехи, загриженост за моята сигурност (в Интернет и в живота)…
Продават се любов, загриженост, съпричастност, приятелство, съпружество.
Можеш да си купиш успехи. Всякакви.
Не ми казвайте, че ме разбирате!
Ако някой от вас усеща написаното като свое, или е плагиат или е Аз.
На останалите предлагам РАЗОЧАРОВАНИЕТО от мен.
Ако го приемете, не сте Аз.
П.П. Не! Не съм „мръднал“. Болестта е във Вас.
Виж ти, съвпадение. Този филм го гледах днес от първия ред със особено усилен звук. Понякога ме е яд, че все още ми става тъжно за екземпляри с тунелно съществуване.
И докато се чудя дали е истина, че не съм и аз екземпляр с тунелно съществуване ми хрумна, че може и да съм такъв, че може и да съм плагиат или да съм ти, защото дори да си мисля че Аз съм аз, дали е така :(. Смятам че когато някой се е възхитил на друг, то тогава му се е поискало той да е този на когото се възхищават за същото, но не е ли важен факта че е все пак плагиатствайки той дава оценка на нещо което харесва макар в тоя момент да е от части себе си… Прочети нататък »
Нали това е целта ни приятелю?
Нали се стремим да продуциламе съществуването си сред този поп-фолк-лоризиран свят и да „измъкнем“ поне 100 човека, 10, още един само…
„Не е добър признак да се чувстваш здрав в един болен свят“
Мир Вам!
Васко, пак ли съвпадения, бе братле 😀
Вале, прочела си ме много конкретно.
Аз също се съгласявам с истини, възхищавам се на поезия, музика, живопис, радвам се на филми (като „Идиокраси“ например).
Едно от нещата, които ме дразнят е начина по който хората четат, слушат, казват „да“ и „не“.
Това, което най-ме дразни в мен е, че не си оставям място за изненади.
Една дума или един бегъл поглед са ми достатъчни, за да разбера човекът срещу мен.
Ти си ми ясна и ми харесваш 😀
Константине, такава ми беше целта, но вече не съм сигурен.
Мисля, че хората са родени „спасени“ или „загубени“.
Бате Ники,
Хората се раждат свободни и още преди да научат първите 101 думи биват „промивани“ от преките си създатели.
Всеки има шанс да БЪДЕ!
Тук сме за да дадем рамо и ръка и вода на всеки, който търси!
О, ако знаеш как се моля да си прав, Константине, приятелю.
Ако нямах тази надежда, сигурно щях да си тръгна мно-о-го отдавна.
В една своя книга Максим Горки много добре описва отказа на съзнанието да се съгласи с действителността.
Дете потъва под леда и ужасеният свидетел тича към дома си питайки се: „Имаше ли дете?“
Ники, ако ми позволиш бих ти задал 2 въпроса.
1) Случва ли ти се да завиждаш понякога на „невежите“?
2) Според теб има ли истина в максимата, че колкото по-просветлен е един човек, толкова по-нещастен става?
Миро, по принцип не завиждам,
1) но по някога ми се иска да имам „щастието“ на глупците. Ама само по някога…
2) Това е АБСОЛЮТНА истина.
Много ме дразни разбирането, че просветлените мъдреци са в „блажен мир“.
За „мир“ съм съгласен, но не и за „блажен“.
Разбирам и съм съгласен с предопределеността на положението, но не мога да се чувствам щастлив (или в мир).
А не би ли трябвало по-знаещият, по-просветленият да се отнася благосклонно към невежите и да се стреми да им помогне и те да станат „просветлени“? И то не от благородство, ами напротив – от егоизъм да прави това. Защото един човек, дори и ‘богат’, дори и живеещ в дворец, няма как да е щастлив, когато хората покрай него са ‘бедни’. Просто защото се чувства самотен. И това го кара да им подава ръка, да ги учи как и те да си построят своите дворци, за да може след време да обсъждат заедно своите дворци. Разбира се, говоря метафорично. Ще се… Прочети нататък »
И аз ще ти отговоря метафорично, Миро.
Летял си орела високо в небето и видял долу в полето купчинка пръст.
Спуснал се и кацнал до нея.
Огледал я; дупка в средата, а от дупката наднича къртица.
„Здравей – поздравил орелът. – Какво правиш в тази дупка?“
„Здравей – отвърнала къртицата. – Това е домът ми.“
До тук с метафората, щото нито в метафорите, нито в реалността, къртиците не летят с орлите.
То и и маймуните не могат да летят ама някои го правят и то до луната не знам това дали е правилно.
започнах много да мисля и за това се оттеглям за малко , тези думи все едно нямат стойност – простете ми.
Интегрирането на индивида в обществото в което е принуден да живее, променя начина му на мислене.
Въпрос на ретроспекция и четене е да видиш всичко около теб с други очи.
Очите са прозорец на ума и светлината която влиза,тя не трябва да се филтрира от егото и от логиката,които водят до пълно заблуждение.
Усилието, което е нужно да разграничим нашата действителност от реалността е огромно.
Не съм болен!