А ние с тебе се обичахме във други цветове

Вчера бях бесен.
Отворих си Интернет списанието и си излях настроението.
Естествено, веднага получих леко несъгласие от няколко мои приятели и познати.
АФЕКТИРАНО според @onlinerain и КРАЙНО по думите на @ivaylovs

Днес си прегледах вчерашното настроение и реших, че нямам право да се гневя за глупости.
Първо защото хората ги е страх да коментират писаници, в които се раздават морални тупаници и в които хвърчат публицистично неиздържани слюнки и искри.

Днес искам да се самонакажа и да си повторя писаницата на вече охладена глава.
Започвам.

– – –

Пуснете си тази песничка на най-интелигентната Българска певица, Миленита.
Отпуснете се.
Затворете очи и се понесете в други светове, с други цветове… червени, сини, зелени, пак червени, пак сини…
Понесете се назад във времето, когато вашите деди, баби, майки и бащи не са познавали Интернета и са се развличали не с четене на глупости и гледане на порно филми, а са ходели на кино за 15 стотинки (25, ако ще се целуват на последния ред), а след това в близката сладкарница са хапвали паста мир за 10 стотинки и са пиели боза за 6 стотинки.
Доброто старо комунистическо време.
Също като по времето на доброто старо османско присъствие (днес е вече парламентарно), когато дядо ви чорбаджи Стойчо, е отсядал в страноприемницата, където даже и пари не са му искали за баклавата, щото си е имал „ош-беш“ с кадията Юсуф ага.

Не ви харесва ли?
Какво? Не чувам от музиката…
А, не ви се ходи в срамното ви минало.
Що бе?
Кой каза, че е срамно?
Това минало е било дядовото ви и бащиното ви щастливо настояще.

Не знам кога дядо ми е решил, че не му харесва безплатната баклава и приятелството с Юсуф ага, но Руснаците усетили лошото му настроение и хоп стоварили войски на Дунава.
Ура-а-а – викала родата ми от тая страна на реката – Дядо Иван иде да ни освободи от османското присъствие.
Ура-а-а – викали войските руски от другата страна – Идваме да умрем за свободата ви.

Какво?
Не са викали така ли?
Може и да не са го викали, щото да не притесняват Българите, ама всеки знае, че на война се мре.

Сега, никой не знае, какво е викал Руския цар, ама това не ни интересува, щото той не е умирал за свободата ни.
Турили сме му един паметник пред Българското Събрание, ей тъй като благодарност за решението да прати войниците си да мрат за България, а на тях сме издигнали много паметници по всички краища на България.

Ако ви прилича на урок по история, може и да не четете.
Пуснете си youporn.com, пуснете си малко чалга, и утре излезте да събаряте руски паметници.
Ама ако ще събаряте, трябва да знаете защо, та не е лошо пак да си пуснете горната песничка и да продължите да четете моето добро настроение.

Настъпили тъмни години за нашия отруден и експлоатиран Български народ.
Немският ни цар се съюзил с най-голямото страшилище на всички европейски времена.
Този съюз му гарантирал заграбването на всички Български земи в които Българите се радвали на чуждо присъствие.
Това негово неблагоразумие извикало на всеобща борба работници и селяни и Балканът се напълнил с няколко стотин шумкари (така им викали фашистите).
Нашият немски цар толкова го дострашало от всенародния гняв, че забранил да се открива фронт срещу братския руски народ, който вече бил и съветски.
Този път руския войник минал през България без бой и кръв.
Помнели дядовците ни, и това им било отплатата за миналите руски жертви.
Наизлезли всички Българи по улиците и поздравявали с песни и цветя руските войници.
А те весели, яхнали танкове, коне и каруци, минавали през България отново като освободители, този път от фашистко присъствие.

Някои днешни двойкаджии по история казват, че съветската армия ни била окупирала.
Не-е-е…
Хич не е вярно, и може да се докаже със филмовите ленти.
Веселби е имало и празненства.
Окупаторите не влизат през празничната арка, а през дъжд от куршуми, като при Сталинград.
Да е имало сталинградска битка в България…?
Не е имало.
Значи дядовците ви са обичали Руснаците, както днес вие обичате Американците.

А, че се сетих за американците.

Те не са обичали Българите, както Руснаците ни обичат.
Те никого не обичат заради черните му очи.
Американците са особен сорт човеци, дето първо пускат бомби на главите ви, а после ви стават приятели и ви помагат да построите разрушеното.
Така и над България пускали бомби, разрушавали и убивали мирните ви дядовци и баби.

Американците са демократи (и републиканци), но ако някой от вас се срамува от селското си потекло, да се сърди на тях.
Защото ако не бяха избили толкова софиянци и софиянки, дядо ви или баба ви, можеха да се оженят за софиянка или софиянец и сега можеше да си имате едно апартаментче в Люлин.

Но пък от друга страна трябва да сме им благодарни, че толкова малко са избили.
Ами ако вместо Хирошима и Нагазаки бяха избрали София и Кюстендил…?
Не ми се мисли.
Сега НАИСТИНА всички софиянци щаха да са селяни.
Затова признателни софиянци им издигнаха паметник, на който обаче не пише „Благодарим ви, че не сме селяни“, за да не се обидят някои министри.

Каква ирония на УМНОСТТА!?

Тези летци от левия паметник са загинали, убити от летците от десния паметник, а летците от десния паметник са загинали от защитниците от левия паметник.
Нещо такова…
Но! защо и едните и другите са заслужили паметник?
Все едно да кажем, че летците дето пуснали бомбите над Хирошима и Нагазаки, заслужават паметник.
Да, ама ще кажете вие, едните са атомни бомби хвърлени върху мирни жители, а другите са малки бомби хвърлени върху мирни жители, нали.
За умрелите това не прави никаква разлика, май…
Ама нищо де.
Американците са ни приятели сега, и заслужават да им издигнем паметник задето са ни избивали докато сме били врагове.
Така поне ще ги запомним. Гледаш паметника на бабиния си убиец и се сещаш „Е-е-х, можеше и аз да съм софиянец сега… Ама за акъл да ми е. Никога повече срещу американците, и срещу руснаците, и срещу немците, и срещу евреите, и срещу турците… абе, срещу никого.“
И ето как един паметник на американските герои бомбардирали София, поставя първия камък в основите на България-Швейцария-на-Балканите-която-ще-е-срещу-никого.
Дано не е и срещу себе си.

(пуснете си пак музичката)

И ето тук (срещу себе си) стигаме до нашите най-черни и тъмни години, годините на светлото комунистическо бъдеще.
Няма грешка. Те са минало, но се помнят със светлото бъдеще.
Бъдеще, ама не като утре, а такова, дето утре никога няма да бъде.
Не ми казвайте, че вашият дядо не е мечтал за светло бъдеще, а е умрял в беленския затвор с двете ГОЛЕМИ мечти, да взриви мавзолея и да събори паметника на съветската армия.

Моят дядо нямаше мечти.
„Аз строя къщи – казваше той – кога време за мечти?“
Събуваше се бос и сядаше на стъпалата пред къщата.
„Коле, дядовото, царе и господари винаги е имало. Живков не е цар, ама е господар. След него друг ще дойде. Аз съм строил къщи при царя, строя ги и при Живков, ако съм жив и след него пак къщи ще строя.“

Дядо ми…
С неговото неосъзнавано достойнство на човек, издигнал се над властта.
Точно! Над властта! Защото той не служеше на никоя власт, а на човека до себе си. Строеше къщи.
За дядо ми всички бяха добри хора, които заслужават хубави къщи.

Вчера бях бесен на човеците, които се опитват да изкарат светлото комунистическо бъдеще като най-тъмните години на България.
Не, приятели двойкаджии (по история), онова време не беше време на унижение, страх и мракобесие.
Никой не протестираше, защото нямаше за какво, а и нямахме право да протестираме, защото казваха „няма за какво да протестирате“.
Докато не решихме, че искаме да протестираме, задето не можем да протестираме.
Ето днес го можем, ама ни мина мерака.
После искахме да имаме, онова, което имаха на запад.
Днес го имаме, но и това не ни радва. Искаме да събаряме паметници.
Да съборим паметника на онези, които дядовците ни посрещнаха с хляб, сол, музика и цветя, а издигаме паметник на онези, които дядовците ни сваляха с аеропланите си, защитавайки София.
Добре, че дядо ми си замина.
Иначе щеше да хване теслата и длетото, та чак в София на паметника на американските летци.
И знам какво щеше да издълбае на него:

„Избихте софиянците, и оставихте селянията.“