Из „Трудни Разговори“ (Стойността на Смъртта)

Започнах книга с работното заглавие „Трудни Разговори“, та пускам малък откъс от нея, с надеждата да ми кажете как харесвате стила, постройката и подходът ми към онова, което се опитвам да кажа.
Чете ли се лесно и поддържа ли интереса.
Приемам всякакви критики и предложения 🙂
И много важен въпрос: уместно ли е двамата разговарящи да са „атеистът“ и „мъдрецът“?
Питам, щото не искам някой атеист или мъдрец да се почувства обиден 😉

***

„Кажи нещо за смъртта“ – гледайки в чашата с уиски, тихо като със заглушител изстреля дълго премълчавания въпрос  атеистът.

Въпросът за смъртта е всъщност краят на една дълга мисъл.  Тя може да изглежда светкавично кратка („смъртта?“ – винаги с въпросителен) но започва от първия спомен, минава през всичко хубаво което човек помни, спира се в днес и уверено(!) продължава към далечното бъдеще.
И ако трябва да сме още по-точни,  човек никога не поставя смъртта  в някакво бъдеще.
За него смъртта е нещо чуждо, нещо което не се вмества в бъдещето, защото бъдещето е далечно продължително време. Толкова далечно и продължително, че смъртта не се вижда там, а щом не се вижда, значи не присъства.

Мъдрецът се намести по-удобно на стола, уби една муха, която ближеше нещо сладко по тезгяха и махна на бармана:
„Едно bloody mary, и напълни това нещо с черен пипер“ – посочи към пиперницата, и за по-сигурно чукна с пръст по нея.
Обърна се към атеиста и попита:
„Какво за смъртта? За моята или за твоята?“
„Има ли разлика?“ – не се учуди на въпроса му атеистът. Такива мъдрости не го впечатляваха.
„Ние сме различни с теб. Животът ни е различен и смъртта ни е различна.
Нали знаеш, че хората те оценяват и ти отвръщат според делата. За злобата получаваш злоба, за доброто – добро, за любовта – любов. Защо мислиш, че смърта е по-различна от хората?“

Това вече беше изненадващо и атеистът дори не се опита да скрие изненадата си от тази тъпотия.
„К‘во искаш да ми кажеш, че смъртта може да взема решения като човека ли? Или пак ми пробутваш тъпи метафори.“

Мъдрецът се загледа в ръката на бармана, която се приближаваше към него с чаша bloody mary и мелничка за черен пипер.
“О, Господи, пак ли ще ме мъчиш с трудни решения“ – помисли си той, завъртя пакета с цигари, извади една и я размачка между пръстите си. Обичаше това питие със сол, черен пипер и цигара.
Трябваше да пуши по цигара на ден, но това му беше второто „мери“…
Осоли питието, докато солта потъна, настърга черен пипер, докато червеният кръг почерня, разбърка с лъжичката и дълбоко пое дъх над чашата.
РЕШИ да запали.
Всмукна гъста глътка дим и отпи от червеното удоволствие.
Загледа се в бутилките отсреща…

„Алооо…“ – атеистът щракна с пръсти пред очите му, опитвайки се да го извади от моментното усамотение в прегръдката на удоволствието.

„Мда… Барман, би ли ми дал чаша чешмяна вода“ – провикна се към бармана мъдрецът, обърна се към атеиста и се усмиха извинително.
Чаша с вода се плъзна по тезгяха към него, хвана я, огледа я и я вдигна над главата на атеиста.
Оня учудено погледна нагоре,  с бързо движение отскочи назад от високия стол, и се спря на безопасно разстояние. Явно не обичаше да го мокрят.
„Що бягаш?“ – „учудено“ го погледна мъдрецът.
„Ти не си у ред. Що бягам… Не обичам да ми изливат вода на главата“
„Това решил ли си го, или просто ти идва отвътре?“
„Кое да съм решил?“
„Това, да не обичаш вода на главата.“
„Не, просто не обичам.“
„А реши ли да скочиш от стола или така ти дойде отвътре?“
„Рефлекс!  Баси въпроса…! Кой взема решение да се отдръпне от глупак, който го връхлита с чаша вода?“
„Току що проведохме кратък разговор с въпроси и отговори. Как взе решение за отговорите си?“
„Не съм РЕШАВАЛ как да отговарям. Всеки въпрос си има отговор. Човек не взема решение колко е 2+2, щото отговорът е в 2+2“ – доволен от мъдрия отговор атеиста зачака одобрението на мъдреца.
„Бравооо… – изръкопляска мъдреца – но и този отговор не е твой, така че недей да се кефиш на „мъдростта“ си – постави интонационни кавички около мъдростта мъдрецът.
Отговорът беше в моя въпрос, и ти нямаш никаква заслуга за него.
Значи, казваш не си вземал решение да скочиш от стола. Това бе предопределено от моята заплаха. И така е с всичко в живота ни, приятелю. Причина – следствие.“
„Да, но ти взе решение да ме залееш с вода“ – върна се на стола си атеиста и плъзна чашата с вода обратно към бармана, който ги наблюдаваше с разочаровано от сухия  изход любопитство.
„Това че вземаме решения, не значи, че те не са предопределени. Твоето твърдение, че човек взема решения ме накара да ти дам този пример. Моето „РЕШЕНИЕ“ бе предопределено от твоето твърдение.“
„ОК, айде да не се впускаме в детерминистични спорове. Просто сравнението ти на смъртта с човека е тъпо.“

Мъдрецът отпи още една червена глътка, всмукна от цигарата и се загледа в следата оставена от доматения сок по вътрешната стена на чашата.
„Бахти живота!“ – това беше кратка мисъл, обясняваща всичко в този момент от живота на мъдреца.
Мъдреците много често ползват подобни кратки мисли и изрази, когато трябва ясно и точно да изразят отношението си към  вкуса на живота.
Например „Бахти мадамата“ е израз който не се нуждае от поясняване достойнствата на мадамата.
„Бахти мадамата“ е перфектната мадама.
Не винаги обаче тази кратка форма се разбира от самосебе си, щото „Бахти жената“ трябва да я видиш, или да поживееш с нея, за да знаеш в кой спектър от вкуса на живота попада определението.
Очевидно френският език е по-добър за точни възклицания.

„Виж сега – обърна се с лице към атеиста – айде да ти обясня детерминизма, за да разбереш смъртта.
Причина – следствие!
Това е по-просто и от теб.
Раждаш се, причина.
Умираш, следствие.
Смъртта е следствие породено от живота.
Съгласен?“

Атеистът го гледаше ошашавен:
„Ти сериозно ли, или вярно си толко‘ тъп?“
„Що? – учуди се мъдреца – Щеше ли да има смърт, ако няма живот?“
Атеиста го гледаше с невярващи очи и отворена уста.
„И значи ли това, че едното е причина за другото. Причина за смъртта ще е да те гръмна в тъпата кратуна, а това, че живуркаш жалкия си живот не е причина за смъртта, която ще ти е спасение.“

Мъдрецът искрено се разсмя. Хареса му острия сарказъм.

„ОК, защо би ме гръмнал?“
„Ще е добро доказателство срещу тъпото ти твърдение?“
„Значи причината да ме гръмнеш ще е моето твърдение, но смъртта не идва като следствие на твоя изстрел, а като следствие на моя живот, който ме е довел до твърдението заради което ти ще ме гръмнеш. Гръмването е просто акт, който довежда смъртта. Но смъртта е естествено следствие на моята вяра, и срещата ми с умник като теб.“

Сигурността в очите на атеиста увисна за няколко мига като анимационен герой над празен плувен басеин и болезнено тупна  върху буцата лед в чашата му с уиски. Вдигна я и отпи глътка дванайсет годишно с примеси на хлор и флуор.
Никога не си поръчвайте дванайсет годишно с лед. Студената минерална вода е по-чиста и има същия ефект върху уискито.

„Семантично жонглиране“  – атеистът беше раздразнен и не се опитваше да го скрие.

Тъжна усмивка показа парченце черен пипер върху устните на мъдреца.
„Виждаш ли, целият жовешки живот е един хаос и лутане, също като този наш разговор.
Човек няма дисциплината, организираността и последователността в търсенето на отговорите, които са важни в неговия живот. Вместо това, той се върти около вече готовите си отговори, пиейки наслада от чашата на плиткия си интелект, поръсен с шарената сол на евтини морални ценности.
Нали искаше да знаеш за смъртта?
Ти ми зададе въпроса,  а започна да опровергаваш отговора,  преди още да си го чул.
Говорим за смъртта. Колко време мислиш, че имаш преди да научиш отговорът за нея. Петдесет години, десет, една, месец, ден, час? Колко?
Ей сега този покрив може да се срути върху ни от земтресение, автобус загубил управление може да ни размаже в този бар, обирджии може да ни гръмнат, инфаркт, инсулт… Колко живот имаш в себе си?“ – погледна в очите на атеиста и видя в тях тиха студена мъгла, спускаща се надолу, като от  отворена хладилна камера на домашен хладилник.
Яка глътка уиски затръшна вратата на фризера и всичко си дойде на мястото.

„Виж к‘во, умнико! Няма значение по какви причини умира човек. Дори и да няма причина, той пак ще умре, така че смъртта като следствие е една от детерминистичните ти недомислени тъпотии.“

„Причината за смъртта има значение, и затова те попитах в началото „моята или твоята смърт?“
Колкото до липсата на причина за смъртта, ако няма никаква друга, старостта е причина за нея,  старостта е уморен живот. От което следва, че животът, умореният живот е причина за смъртта.“

„Пак МЪДРОСТИ! Я ми се открехни по-добре, че нещо те изгубих“ – раздразнен вдигна чашата си атеиста.

„Започнахме от там, че моята и твоята смърт са различни, като и живота ни.
Човешката смърт има своя стойност. Тази стойност се измерва според стойността на живота, който сме водили. Стойността на смъртта е разплатата за стойността на живота ни.
Затова, колкото мислим за живота си, толкова трябва да мислим и за смъртта си.
Тя трябва да е до нас във всеки наш миг, във всяко наше дело.“

Атеистът не се сдържа на поредната „мъдра“ тъпотия и избухна:

„Абе мъдри ми мушмороко, ако човек мислеше така за смъртта, нямаше да имаме всичко онова, което имаме.
Цивилизация, култура, арт, любов ако щеш, нямаше да са част от живота ни.
Мисълта за живота е градивната сила. Смъртта е застой. Смъртта е…смърт.“

Мъдрецът стана от стола и тупна атеиста по гърба:
„Ще отида да се изпикая на тази мисъл.“

Барманът се приближи, изтри тезгяха пред атеиста с една влажно-мазна кърпа-парцал и незаинтересовано, като да поднасяше чаша питие  му поднесе своето мнение:
„Що си разваляш питието с тая промита, религиозна гола вóда?“ – посочи с поглед след отдалечаващия се мъдрец.
„Пф-ф…  – изпуфка пренебрежителна усмивка атеиста – някой трябва да им набива по малко акъл от време на време. Ако не го правим, ще се върнем в средновековието.“
„И ти си прав“ – разбиращо отбеляза барманът и се отдалечи, влачейки парцала по тезгяха.

Атеистът потопи поглед в чашата с уиски и се размисли:
„Детерминизъм…! WTF (знаеше английски възклицания и ги пускаше от време на време, дори когато мислеше) Причина – следствие… А изборът? Къде оставят шибания избор, и как го обръщат  в причина и следствие?“

Усети приближаващият се отзад мъдрец и се обърна към него докато сядаше:
„А? Къде го наместваш изборът в твоя шибан детерминизъм?“ – продължи мисълта си на глас, разменяйки мястото на определението „шибан“.

Мъдрецът се отпусна на стола, протегна ръка и приятелски, с разрошващ жест го погали по главата:
„Дисциплина, приятелю! Дисциплина на мисълта ти трябва на теб. Човек трябва да има дисциплинирания ум на войник и меката душа на светец. Говорим за смъртта, не за избора. Ще стигнем и до него, но нека си продължим разговора от мисълта ти, която ме израти в кенефа.
Та казваш, мисълта за живота е причина за прогреса, за изкуството, за любовта дори.
Нека да ти разкажа една случка.

Мой приятел ми разказваше как щял да се удави:
„Вълните, казва, ме подмятаха и се стоварваха отгоре ми като водни чукове, които ме забиваха толкова надълбоко, че обратния път нагоре ми се струваше като безкраен път в бездиханно поле на ада. Сигурно има такова мъчение в ада, където трябва да минеш през вечността без глътка въздух. Махах с ръце и крака, драпайки нагоре към спасителната глътка въздух, а умът ми казваше „дишай, дишай, водата също се диша“. Умът е убиец! Виж какво сме направили с този свят. Но заеби светът. Умът е слаб, и когато го поставиш в мъки, той е готов да убие и теб, за да се спаси от мъченията.
Там долу, умът ми казваше „дишай“ но нещо друго в мен, нещо непознато ми казваше „на него му трябва въздух, не на теб. Остържи от себе си този шибан паразит и ще живееш.“
Да! Умът е паразит, който ни кара да си мислим, че той е аз, и така ни е превърнал в роби, които му слугуват. Но в онази нощ, голямата вода го остърга от мен.
Една вълна, като наковалня спусната от небесата се стовари върху ми точно на половината глътка въздух. Зашеметен, и с възможно най-бързи движения задрапах обратно нагоре и точно когато гадният паразит изкрещя в главата ми „ДИШАЙ“ ударих дъното; плувал съм надолу.
Това беше краят ми. И в този последен момент главата ми експлоадира в празнота. Нищо!
Празнота! Без желания, без знания. Само аз, осъзнаващ себе си като живот, без начало и без край.
Аз! Просто аз.
Не помня как съм изплувал на повърхността, но там вече бе тихо море с красиво звездно небе току над главата ми, толкова ниско, че можех да напълня шепата си със звезди.
Толкова години след това, аз все още не съм сигурен, че не съм умрял там, в онази шибана буря.
Сега съм в друг свят. Тук съм в мир със себе си и всичко около мен. Няма я мъката, която тровеше  дните ми, да направя това, да направя онова, да докажа това, или да опровергая онова. Ако е вярно, че след смъртта си някои отиват в рая, аз трябва да съм един от щастливците и най-вероятно съм мъртъв отдавна. Защото съм в рая.“

***

Тук ще прекъсна по средата на историята.
Останалото ще прочетете в книгата, ако някога я довърша.